Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Ето на! — приказваха по ескадрата. — Взривяването на „Баян“ ще даде на началството нов повод да оправдае нашето бездействие. Наистина по-добре е да умреш в боя, отколкото да чакаш кога ще ге удари парче снаряд или ще се отровиш с някаква мърша…

Над позициите, кацайки от мъртвите върху живите, летяха на рояци тлъсти манджурски мухи с червени като на вампири противни глави. Войниците изливаха от високите места на позициите към низините цели бъчви с негасена вар, за да могат някак да се спасят от зараза… На 20 юли Стесел обяви по гарнизона, че волнонаемните могат да смятат договорите си за прекъснати и китайските джонки са съгласни срещу заплащане да се промъкнат до Чифу. Питерските пролетарии путиловци бяха възмутени:

— Виж ти! Нас Степан Осипич ни докара дотук безплатно заради победата, а сега трябва със свои пари да бягаме… Никъде няма да заминаваме! Напук на враговете… По-добре да пукнем тук на работните места, край струговете си…

На флагманския броненосец „Цесаревич“ адмирал Вилхелм Карлович Витгефт споделяше вечерната трапеза със своя младши флагман, контраадмирал княз Ухтомски, който с подозрителността на чревоугодник подуши рамстега е яйце.

— Това нали все още не е кучешко месо? — попита князът.

— Засега само конско — отговори Витгефт. — А ако искаш овнешки шишчета, издействувай си покана за вечеря у коменданта. Вера Алексеевна Стесел е най-добрата домакиня в крепостта.

— И най-добрата спекулантка — добави князът… Витгефт му показа директива от Алексеев, в която имаше думи, които бяха като плесници за самолюбието на адмиралите: „ЕСКАДРАТА ДА НАПУСНЕ ПОРТ АРТУР… напомням лично на вас и на всички началствуващи личности ЗА ПОДВИГА НА КРАЙЦЕРА «ВАРЯГ»!“

— Думам ти, дъще, сещай се, снахо! — каза Витгефт. — Но понякога ми се струва, че японците нямаше да напират към Порт Артур, ако не беше тук нашата ескадра. На тях им трябва нагледна и осезаема плячка, за да блеснат пред света. Закараме ли броненосците от тук във Владивосток, натискът на самураите навярно ще отслабне… Пьотър Петрович, аз съм готов да умра. Но готов ли съм аз като адмирал да водя ескадрата в бой?

— Аз не съм готов — призна си Ухтомски — и не вярвам в успеха на пробива, както и ти, струва ми се, не вярваш в него…

На 25 юли японците започнаха да обсипват с бомби от обсадните оръдия акваторията на пристанището. Случайно попадение разпръсна на парчета телефонната централа на „Цесаревич“, следващият взрив засегна самия адмирал… Вилхелм Карлович вдигна от дясното рамо окървавената си длан и каза на доктора:

— Жалко… жалко… даже много жалко!

— За какво говорите? — не го разбра лекарят.

— Жалко, че не стана отведнъж… би било по-добре… за всички!

На следващия ден Витгефт откри съвещанието на флагманите. Настойчивите подканвания от страна на Алексеев, подкрепени със специална директива на Николай II, който беше утвърдил мнението на далекоизточния наместник за необходимостта от пробив в най-скоро време на ескадрата към Владивосток, придобиха за него законна форма.

Указът си е указ и на флагманите им се наложи да станат.

— Обявявам на всички ви волята на негово императорско величество, която да бъде свещена за нас… Който може, той ще се измъкне — това са автентичните думи на Витгефт, записани в протокола. — При аварийни ситуации никого не чакайте. При гибел на кораби никого не спасявайте, за да не се задържа общото движение на ескадрата… При силна съпротива на противника по генералния курс към Владивосток се разрешава отбиване в пристанища на неутрални държави, даже ако има опасност от интерниране и разоръжаване. Но — завърши Витгефет вече с твърд глас, влизайки в главната роля на този чудовищен спектакъл — никой в никакъв случай да не се връща обратно в Порт Артур…

В пристанището горяха цистерни с машинно масло, черен отровен дим обгръщаше ескадрата. От този непроницаем облак руските броненосци ритмично плисваха струи ответни залпове, като унищожаваха с прехвърлящ през планините огън батареите на противника. „Пересвет“ два пъти се разтресе от попаденията, а „Ретвизан“ получи пробойна под ватерлинията, долните му помещения жадно поглъщаха тонове задбордна вода. Но желанието на екипажа да влезе в бой с ескадрата на Того беше толкова голямо, че на бърза ръка запушиха пробойната с желязо и парчета дърво:

— Да става каквото ще! Ще вървим с кръпка…

Владивосток сега изглеждаше на хората като вълшебна приказка, като град на надеждата и щастието. Наистина намираха се и скептици: