Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

В страната вече се свършва памукът. Валутният заем се бави.

Товарите с военни суровини са заседнали в пристанищата. Корабите загасят огъня в котлите. Заводите на Япония са застрашени от застой. Застраховката за товарите се удвоява, даже се утроява…

— За всичко това — крещят деловите хора — е виновен жалкият и страхлив адмирал Камимура… Смърт за него! Нека той завърши живота си на колене върху червена рогозка…

Полицията не се намесва. Под градушка от камъни издрънчават стъклата на прозорците. Откачат се от пантите крехките врати. Нещастната жена на адмирала, сграбчила децата, се спасява с бягство. Подпален от четирите страни, домът на Камимура е обзет от пламъци. Токийската борса се разплаща с адмирала заради руските крайцери.

… Ето, дойде и вечерта. Гиконойя Камимура слуша известно времекак се изпълват с моряшко хъркане вътрешните отсеци на неговия флагман „Идзумо“. Някъде на шкафута 18 18 Шкафут (мор., от холандски) — част от горната палуба между фокмачтата и гротмачтата. — Бел. прев. на крайцера още грухтяха окльощавелите свине, които трябваше отдавна да заколят, за да доставят радост на екипажите. Вятърът издуваше жълтите завески над отворения илюминатор. Като изслуша доклада на флагофицера, Камимура каза:

Аз ще легна да спя. Събудете ме точно в полунощ.

Краткият сън му бе достатъчен и главата му бе бистра.

Адмиралът свали мундира и облече кимоно.

Полека се отпусна върху червената рогозка. Коленете му изскърцаха като шарнирите на стара машина, отдавна невидяла смазка.

Изпробва с пръст острието на кинжала.

После, оголил корема, прекара мислено върху утробата си онези линии, които можеха да решат всичко.

Отначало кинжалът ще пробие лявата страна. След това трябва рязко да го прехвърли надясно, примерно на пет сантиметра под пъпа.

Именно тук някъде се е спотаила неговата душа (хара).

Но това още не е всичко. С решително вертикално движение кинжалът ще разреши въпроса за невидимите крайцери…

Аквариумът, където по-рано живееше печелийският пленник, беше празен, а от къщата на адмирала остана позорно пепелище…

Изведнъж книжалът със звън отхвръкна в ъгъла на салона.

— Не! Не! Не! — произнесе отсечено адмиралът, надигайки се от червената рогозка, като отново изскърца със стави. Случва се и маймуната да падне от дървото. Но паднала на земята, тя пак се покатерва бързо нагоре — още по-високо, още по-смело…

Камимура нави грамофона, като постави на диска лондонска плоча. Далечните гласове на друг континент го ободриха:

Тъжен ли си пак, не кахъри се.

Усмихни се, усмихни се, усмихни се…

Камимура се усмихваше, усмихваше, усмихваше!

От брега се завърна йеромонах Конечников.

— Такава жега е в града — разправяше той на Па-нафидин. — Аз, якутът, просто не мога да дишам.

— Вероятно сте били в института, отец Алексей?

— Ами, не, в пощата. Ето, между другото взех и едно писмо за вас. Прочетете го. Гледам, че печатът е ревелски…

От Ревел на мичмана пишеше негов далечен роднина, командир на миноносеца „Громкий“, капитан втори ранг Керн, когото от дете Панафидин беше свикнал да нарича чичо Жорж. Керн съобщаваше, че през пролетта му се е случило да отиде в едно затънтено място в тверския край, в Панафидиновите Малинники, принадлежали някога на Прасковя Осипова, по баща Виндомска. От съседното Михайловское понякога в Малинники е идвал на гости Пушкин… Капитан втори ранг Керн пишеше от Ревел: „Пиша всичко това, Серьоженка, за да навестиш след войната Малинники и своето Куровопокровско, да подредиш книжата на своите прадеди. Там има какво да се спасява от мишките и пожарите. Видях чичо Миша да държи «Панафидинския Летописец», в който са представени твоите предци от 1734 година насам, с вече обгорели краища, доста разпокъсан. Ще бъде жалко, ако всичко пропадне. Колкото и да е скромен човек, все пак именно ние, фамилиите Керн, Вулф и Панафидини, след време трябва да привлечем вниманието на бъдещите историци, тъй като край гробовете на нашите прадеди, зад люляковите храсти в обеднелите ни имения още дълго ще сияе белозъбата усмивка на младия Пушкин…“ В края на писмото чичо, Жорж изказваше надежда, че скоро ще го прегърне във Владивосток: „Ще обиколим с ескадрата това малко кълбо, ще се промъкнем с бой покрай Цушима и предварително те каня в ресторанта на «Светланска».“

Панафидин показа писмото на Плазовски.

Плазовски нервно премяташе шнурчето на пенснето, както разглезена жена си играе с наниза от скъпоценни перли на гърдите.