Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— За себе си и своите обиди бих могъл да си мълча. Но сега съвсем нищо не разбирам — ордена „Станислав“, за който бях предложен, е получил човек, който си седи спокойно на брега и се занимава с празни приказки на разни отвлечени теми.

Трусов също не криеше възмущението си:

— Аз самият не разбирам как е могло да се случи това. Може би имате някакви прегрешения, за които да не ми е известно?

— Един грях имам — свиря на виолончело… Трусов се обърна към Безобразов:

— Не зная кой е задраскал Панафидин в списъците за награждаване, но смея да ви уверя с честната си дума, че никой от нас не е предлагал за орден мичман Житецки. — После помоли командуващия флота Скридлов да обясни как е могло да се случи така, че един мичман, който стърчи на брега, е станал кавалер на орден: — А друг мичман, който опъва на крайцерите вахта след вахта, е останал с пръст в устата.

Скридлов гледаше мрачно командира на „Рюрик“:

— Повярвайте, в списъците с предложения за ордени флотът не е имал предвид Житецки. Той е получил „Станислав“ по личната протекция на инспекторката на девическата гимназия, носеща името на престолонаследника.

— И какво отношение към флота има тази мръсница?

— Ами никакво! — ядоса се Скридлов. — Но нейният коз е по-силен от нашия. Тя е запазила своите стари връзки с Петербург, награждаването на Житецки е подкрепил и Кладо… Сам знаете, своето теленце и кравата ще го оближе.

Панафидин натъпка с пари портфейла си и тръгна за „Шато дьо Фльор“. Там срещна случайно актрисата Нинина-Петипа, която му каза, че заминава за Петербург.

— След мене останаха въглените на изгорелия театър… А вие, Серьожа, виждам, че сте тъжен. Защо?

На чуждата жена с чужда съдба мичманът изплака своята обида. Мария Мариусовна се отнесе към разказа му спокойно:

— Вие, Серьожа, сте още дете и не знаете как хората умеят да обиждат… Още не ви е дошло до главата!

Естествено, аз разбирам, че офицера го красят ордените, както жената — репутацията. Но си мисля, че на вашего брата все пак е по-лесно да спечели ордени, отколкото на жените да си създадат добра репутация… Панафидин реши тази вечер да си пийне „както трябва“.

— Ван Сю! — извика той келнера. — Днес ще има да поработиш при мене. Хайде, започвай да сервираш така, както елеваторите подават снаряди за оръдията…

Пи „както трябва“ и след това се оказа много трудно да възстанови подробностите в паметта си. Беше забравил ресторанта с Нинина-Петипа, беше забравил и Ван Сю, но си спомняше себе си на улицата. Кой знае защо, улицата беше много смешна. И най-смешното на тази улица беше вероятно самият той. После сякаш от жълта мъгла изплува гигантската фигура на матрос и Панафидин го позна:

— А, пак ли си ти?… Никорай, Никорай, Никорай…

Панафидин рухна в обятията на Николай Шаламов и комендорът го подхвана като дете, буботейки почти нежно над него:

— Ваше благородие, та вие мене… та аз заради вас! Майка ми също поръча аз да ви… Дръжте се по-яко! Към крайцера — в най-добър вид… ела, кума, да ми се порадваш!

Шаламов домъкна Панафидин до пристанището и го предаде на дежурния катер.

— По-внимателно, братлета — внушаваше той на гребците. — Това е злато човек.

При трапа на „Рюрик“ поеха мичмана матросите от фалрепите 17 17 Фалрепи (мор., от холандски) — въжета, за които се държат при качване и слизане от кораб. — Бел. прев. . Те занесоха „праха“ му към каютата, а там ординарците го сложиха в постелята:

— Няма нищо… с кого не се случва? То се знае, обидиха го човека. Наистина, с тези ордени, ако само се захванеш да ги събираш, животът ще ти се почерни. Заради тях колко добри хора са се затрили! У нас все пак бива, ордените не надминават по големина подложка за чаша. Ами да видиш, кумът ми е казвал, че при персийския шах има ордени колкото чиния! Ако си ги окачи човек всичките, веднага ще се изгърби…

Панафидин спеше дълбоко. А в пощата на Владивосток го чакаше писмо от Ревел, където адмирал Зиновий Рожественски спешно формираше Втора тихоокеанска ескадра.

Събуди се в три часа през нощта, досещайки се, че не се е добрал сам до койката и са го събличали чужди ръце. От стената на каютата към мичмана строго гледаше Джузепе Верди, когото мнозина вземаха за писателя Тургенев. От другата снимка гледаше професор Вержбилович, свирещ на виолончело, който бе така добър да остави трогателния надпис в долния край на фотографията: „На моя ученик. С надежда…“

„Рюрик“ спеше. Само от каюткомпанията се процеждаше в офицерския коридор малка ивица светлина и се чуваше звънтене на лъжичка в чаша. Доставяше си удоволствие, пиейки чай, най-възрастният човек на крайцера — шкиперът Анисимов, с чин титулярен съветник…