Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

В момента, когато руските крайцери правеха завой на обратен курс, Камимура навярно си беше спомнил змиорката, която хвана за гърлото и там нещо жално изхрущя. Сега японският адмирал беше спокоен — всичко беше предвидено отрано и на пътя на оттеглящите се руски крайцери, попаднали в клопка, той предварително бе разположил своите миноносци — за атака!

— Може да се открие огън — прецени Камимура. От носовите оръдия на неговите крайцери изригна грохот.

Вече се стъмваше и надлъж по хоризонта се изтръгваше огън като жълти снопове, а пряко на тях лягаха острите лъчи на японските прожектори. Руските крайцери се отдалечаваха от Цушима, престроявайки се в движение от килватер в пеленг. Хлодовски обхождаше бордовите каземати, където матросите стояха в готовност около оръдията. Сини лампи, като в морга, осветяваха навъсените лица на артилеристите… Пътьом старши офицерът попита Панафидин:

— Как сте с нервите, Сергей Николаевич?. Мичманът извади от устата си офицерската свирка:

— Да си призная, страшно е… Владивосток е някъде там, далеч, а тук те преследват с всички сили и аха да те хванат за коланчето на мундира… Как е дистанцията? Намалява ли?

— Мисля, че ще се измъкнем. Ако не закъсаме с възлите. …

Учудващо беше, че старият, износен „Рюрик“ сякаш се подмлади — бързайки след другарите си, той поддържаше 18 възла така сигурно, като че ли бяха го напръскали с жива вода. Целият в невероятно напрежение, крайцерът се тресеше ситно като при треска, пришпорван да напусне южните румбове от жълтите отблясъци на японската буря. В каюткомпанията така разтресе рояла, че клавишите му подскачаха като зъбите на уплашен човек. В шкафовете звъняха кристални съдове, вибрирайки мелодично; наред с абажурите се люлееше грамадната клетка с птици, които изведнъж притихнаха, усещайки опасността.

— Играем ва банк — рече доктор Солуха. — Ако при машините не се справят, всички хубаво ще направим… бък-бък…

Стрелката на лага трепна, докосвайки цифрата 17. Беше загубен един възел, а Камимура още можеше свободно да увеличи скоростта. Капитан първи ранг Трусов непрекъснато звънеше от мостика в машинното.

— Умолявам ви! — крещеше той. — Дръжте се още малко… Всичко зависи от вас… гълъбчета, милички, скъпи!

В бездните на котелните помещения със сандъци мъкнеха газирана вода. Сваляха от хладилниците запасите сладолед, а коковете приготвяха ледено кафе. Все за тях, за огнярите! Полуприпадналите хора разбъркваха в пещите свирепия огън, обгарящ голите им торсове като сушилните на доменни пещи. Всички разбираха — със сърцето си, с душата си, със съзнанието си, — че ако само на някой от крайцерите се получи повреда в машините, Камимура ще се нахвърли върху тях с цялата мощ на ескадрата. На брояча на лага си оставаха 17 възла и пламенният грузинец Рожден Арошидзе крещеше:

— Браво, „Рюрик“! Ако стигнем у дома, ще напоя с шампанско цялата машинна група… нищо няма да пожаля. Вах!

Камимура осветяваше както преди притъмняващия хоризонт със залпове, но снарядите му не достигаха до целта и тогава сред екипажите на нашите крайцери се чуваше смях. Любопитните изтичваха от долните помещения чак на горните палуби, за да видят с очите си противника. („Той вече лошо се виждаше — пише един очевидец, — само димът и припламванията от изстрелите показваха неговото място“.)

Японските крайцери започнаха да изостават…

Хлодовски се изкачи на мостика и каза на Трусов:

— Нещо не разбирам противника. Камимура се държи глупашки. Той би могъл да прибави още два възла и тогава неговата артилерия би започнала да разрушава нашите крайцери.

— Не викайте бедата, Николай Николаич — рече капитанът първи ранг. — Аз мисля друго нещо — Камимура изостана от нас с крайцерите си умишлено… Известете флагмана и позвънете във всички каземати да бъдат готови за отпор на минна атака!

— Слушам, Евгений Александрич…

Камимура бе пресметнал правилно всичко — неговите 11 миноносеца, построени в германските корабостроителници на фирмата „Шихау“, се полюшваха едва забележими сред вълните. След като слънцето угасна, те се изтърколиха от засадата изведнъж, подобно на спортисти върху ролкови кънки. Под тънките лъчи на крайцерските прожектори се виждаха даже командирите им… Те атакуваха бригадата едновременно откъм двата борда, за да раздвоят вниманието на нашите артилеристи, но сгрешха. Крайцерите моментално живнаха, разгонвайки ги с огън от кулите и казематите като глутница бесни кучета, и изразходвали напразно торпедата си, японците изчезнаха в нощта също тъй внезапно, както се бяха появили… Ето сега можеше да се направи отдих.