Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

„Моят мъж е започнал службата си като мичман още на колесното параходче «Дзинсей» («Бързият кит»)… Преди войната винаги се завивах с две одеяла, като всеки ден вземах вана. Сега, за да покажа солидарност със страданията на своя почтен мъж, спя с едно одеяло, а се мия през два дни на третия. Преди войната моите дъщери отиваха до гимназията с каляска, а сега ходят пеш. Цялото си свободно време прекарвам в обществото на знатни дами, където ние, като намотаваме планини от бинтове за ранените, горещо обсъждаме последните радостни новини…“

Тук жената грешеше! Новините не преливаха от радост. Но те бяха скривани от непосветените… С покровителството на президента на САЩ капиталистите и спекулантите натрупваха колосални печалби от военни доставки за японците, при това островните жители разграбваха всичко, което им дават, с алчността на акули, плаващи след богат пасажерски лайнер, от който изхвърлят зад кърмата много вкусни огризки. Сан Франциско стана междинна база, откъдето в японските пристанища постъпваха стратегически товари, провизии за армията и фураж за кавалерията. Тексаските кланици плуваха в кръв, вкарваха за умъртвяване несметни стада, които загиваха с рев, за да се превъплътят в десетки милиони кутии с консервирано месо за японските войници и матроси. Пристаните на Сан Франциско бяха затрупани със стоки за още 50 милиона долара, но тези товари бяха сковани от страх… Того пожела да види адмирал Камимура.

— Сега — разсъждаваше той — американските бизнесмени не рискуват да изпращат товари. Задържат ги на пристаните, и то само защото янките са практичен народ. Те не могат да се примирят, че техните товари ще бъдат потопени от руските крайцери, както вече се случи с английските и германските. Бих искал да чуя какво ще каже за оправдание адмиралът?

Камимура наведе гладкоостриганата си глава, натежала от една стара мигрена. Целият му вид изразяваше покорност и униние пред силата на съдбоносните обстоятелства, които се управляват от боговете — също толкова стари, колкото и онзи наследствен кедър, който се пази в адмиралския му салон. Того допусна Камимура до секретните сведения:

— Американските банкери са ни приготвили валутен заем от един милион долара, но цялото това злато се търкаля в бронираните сейфове на парахода „Корея“, който не излиза в морето… от страх! Три жалки руски крайцера с износени машини започнаха да играят важна роля в икономиката на Япония и даже в международната политика. Аз съм служил в британския флот — продължаваше Того — и зная, че англичаните са готови да се издушат за парче корав пудинг. Американците… те са по-щедри! Но цялата им щедрост е равна на нула, понеже във флота на моя велик император служи неспособният адмирал Камимура…

Камимура мълчеше. Мислеше си за семейството, оставено в Токио, за това, че жена му се беше състарила, а децата му няма да понесат позора, който сега всемогъщият Того стоварва върху болната му глава. Того каза с равен глас, че за самурая остава последният начин за оправдание. Той или ще блокира руските крайцери в пристанишето на Владивосток, или…

— Или ще се оправдаете пред боговете, които се надявам, че ще бъдат по-милостиви към вас, отколкото вашият началник!

Камимура разбра намека за свещения акт харакири. В бедния салон на своя флагмански „Идзумо“ той включи силна светлина и печелийската змиорка, уплашена от нея, започна настървено да пробива грунта на аквариума, за да се скрие там. Камимура я хвана за тлъстата опашка и я измъкна навън. Извивайки се, змиорката го пляскаше с гъвкавото си тяло по лицето и ръцете, опитвайки се да се върне в своята стихия. Сега даже този стъклен затвор на аквариума й изглеждаше такова блаженство, както мътните топли води на Печелийския залив, където се беше родила и където вероятно е била щастлива… Камимура стисна врата на морската гадина и нещо се пречупи с пращене.

— Ето така ще стане и с русите — каза адмиралът. Мислите за харакири бяха изоставени като преждевременни.

Славата на крайцерските набези и слуховете за скорошното награждаване на офицерите с ордени озариха и скромния мичман Панафидин. През тези радостни дни той даже не беше учуден, когато самият доктор Парчевски го покани да прекара съботата на неговата вила в Седанка:

— Не обещавам нищо помпозно, но моята съпруга и Виечка, разбира се, ще се радват да ви видят… Ще хапнем каквото бог дал. Поне ще подишате чист хвойнов въздух!

Вилата на гинеколога Парчевски се кипреше на гористия склон, заобиколена от богатите крайградски къщи на владивостокските тузове, собственици на кибритени и пивоварни фабрики, търговци на грамофони и тоалетни чинии. По случай визитата Панафидин надяна бял костюм, което се оказа много на място, тъй като Вия Францевна, облечена в матроска, веднага му предложи партия тенис. Мичманът играеше слабо и тутакси отстъпи първенството на момичето. После се разхождаха в гората. Сергей Николаевич разказваше за себе си, за своето трудно детство. Не му беше лесно да си спомня запустелия родителски покрив на натъпкания с вехтории дом, в който баща му се погреба сред празни бутилки и разпилени томове с мъдростта на мислители от една далечна епоха — Русо и Волтер.