Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Когато мама умря, татко се обърка, не знаейки как и за какво да живее. Винаги ми беше болно да гледам жалката му самота. Но съм замомнил неговите чудесни думи, че жената трябва да се пази грижливо върху пиедестал и докато тя е възвишен идеал, ние, мъжете, оставаме нейни благородни рицари… Вероятно — срамежливо призна Панафидин — са ме възпитали като прекалено наивен човек. Свикнах да вярвам на хората, на всичко, което са казали или написали.

— Така ли? — изхъмка Вия.

— Да. Спомням си, нашият „Богатир“ се намираше още в Шчечин за доработка на опреснителите и лагерите на гребния вал. Имаше време. Пари също. Купих си билет и заминах за Женева.

— Защо? — учуди се Вия.

— В пътеводителите прочетох, че в предградията на Женева може да се разгледа Ферней, където е живял великият Волтер. Отидох и намерих Ферней, заобиколен с такава висока ограда, че през нея може да гледа само африкански жираф. Позвъних на вратата. Излезе някакъв чичо с голф. Изслуша моята пламенна тирада за възвишените чувства, които хранят всички руски хора към Волтер, и ми каза следното: „Тук живея аз, а от Волтер и помен няма. Ферней е мое частно владение, а по всички волтерианци аз насъсквам кучетата.“

— Ама това е безподобно! — заливаше се от смях Виечка.

Този смях силно смути мичмана.

— Така ли мислите? Тогава аз съм щастлив, че със своя печален разказ ви доставих минута бурно веселие…

Извикаха ги за обед. На масата имаше и гости, които бяха приятели на семейство Парчевски — някой си Хайтман, притежаващ бижутериен магазин на „Светланска“, и някой си Захлистов от „Кривата уличка“, където продаваше долно бельо. Мичманът беше съвсем чужд на меркантилните им тревоги и слушаше как Хайтман ругае дипломатите:

— Ние живеем в такова бездарно време, когато няма нито Талейран, нито Бисмарк, а маркиз Ито и нашият граф Ламсдорф са…нищожества и дребосъци! Те не можаха да предотвратят тази идиотска война, разорителна за нас, образованите търговци. Нима щях ла прекарвам летния сезон в тази скапана Седанка, след като имам къща в Нагасаки с отлична японска прислуга?

— А пък аз — мрачно съобщи дошлият от „Кривата уличка“ — баш преди войната купих от американците една партида долни гащи от батиста. Май че сегичка моите долни гащи плават надълбоко, потопени вече… от вашите крайцери! — адресира той упрека си непосредствено към мичмана.

Панафидин бе потресен. Че за кой дявол те рискуват себе си в морето, защо се пролива кръв в Порт Артур, щом тези бижутерно-трикотажни мерзавци са разтревожени само за доходите си? Реши да се сбогува с домакините, а Вия Францевна пожела да го изпрати. Трогнат от нейното внимание, Панафидин каза, че този чудесен ден ще остане за дълго в сърцето му:

— Надявам се, че разбирате моите чувства…

Момичето вдигна пръст към устните си и Панафидин разбра отначало нейния жест като призив за мълчание.

Но жестът беше допълнен с очарователен шепот:

— Ето тук… разрешавам. Три секунди. Не повече.

Тази мимолетна целувка беше, изглежда, за мичмана първата в живота, но ако Панафидин притежаваше повече житейски опит, би могъл да се досети, че за Виечка това не бе за първи път. Крайградският влак потегли от перона на Седанка полупразен, затова пък на спирка „Първа рекичка“ целият вагон се напълни с пътници. Сред разноликата публика и градинари с кошници Панафидин забеляза и мичман Игор Житецки, който съпровождаше някаква кльощава вещица. Много разчувствувано тя притискаше букет полски цветя точно към онова място, където у всички жени природата е набелязала приятна височинка. В дадения случай нямаше височинка, а роклята на дамата беше толкова впечатляваща, колкото и маскировъчната окраска на крайцерите.

Като извика за момент приятеля си, Панафидин го попита:

— От коя морска пяна е родена твоята вълшебна Афродита?

— Шшш… по-тихо — прошепна Житецки. — Тая душичка има отлична чуваемост и на най-далечни дистанции. Тя е инспекторка за Втора девическа гимназия, носеща името на престолонаследника.

— И за какво си й дотрябвал? Или, да кажем по-точно, за какво тя е дотрябвала на теб, нещастника?

— Шшш… — повтори Житецки и се върна при инспекторката.

На крайцера го посрещна загриженият Плазовски:

— А, братовчед! Пак отиваме към Цушима…

Доктор Солуха покани Панафидин в крайцерския си лазарет, разположен в корабната баня, която беше цялата покрита с бели метлахски плочки.

— Да беше само до Цушима! — въздъхна той. — Но изглежда, че ще отидем и по-далеч — до Квелпарт… Водим опасна игра. Камимура няма да ни пусне отново да се разпореждаме в кухнята му. Впрочем за храброст не осъждат, а награждават. Такава е природата на всяка война. Но същевременно си спомням старите названия на старите кораби от стария руски флот: „Не ме докосвай“, „Току-виж“, „Ще те уплаша“…