Константин Константинов - Кръв

— Аз приказвах с Джамбазов — продължи Дойчинов, — не ти ли е казал? Ще вземеш отпуск от вестника и ще си починеш поне един месец. Джамбазов обеща да ти даде аванс.

— Какво, аванс ли? Браво!… Другарят Джамбазов ще направи по-добре да ми изплати хонорара за последните стихотворения. Но той обикновено няма дребни пари, особено когато ме среща… А, en attendant, другарю Дойчинов, заеми ми до утре, само до утре, когато ще получа коректорската си заплата, петдесет лева! Не сме вечеряли, а пък това художническо черво е като стоуста ламя. И ако тая вечер не се насити, човечеството ще бъде лишено от гениалната картина, която утре непременно трябва да бъде почната.

Дойчинов извади една банкнота, сложи ръка върху рамото на момъка и повтори грижовно:

— Слушай, моето момче, не играй така със себе си!

— И по-малко приказки, Борисе — добави Вяра, — това гърло ме безпокои. Веднага си върви вкъщи!

— Слушам, докторе. Сега отиваме да хапнем. Харамията и Янко ни чакат, а след това — тумба.

Вяра се сети за нещо:

— Ха! И кажи на Янко да се обади с две думи на баща си. Пет месеца не им писал. Пък нека намине и насам, уж роднини сме.

Младите хора станаха. Дойчинов подсвирна на кучето и тръгна с тях. Вяра заключи подире им, върна се да проветри стаята и спря при Чавдаровата врата. Къщата бе съвсем затихнала. От малката стая се чуваше едва доловимо уморено дишане: той спеше.

Тя се върна на пръсти, метна шал на плещите си, угаси лампите и се облакъти на разтворения прозорец. Мрак влезе в празната стая. Нощта беше влажна и топла. Разкъсани облаци белееха тук-там в тъмното небе.

… Какъв странен ден беше днешният!… Като светкавица, която озарява само пътя, който е напреде, а всичко назад потъва в още по-черен мрак. Имаше ли дни преди него?… Тя се опита да види по-ясно как бе живяла досега. Бяха се низали дни, месеци, години. Тя мислеше тогава, че всеки час от тях носи нещо значително, нещо, което е било частица от нейния собствен живот. А ето че всичко онова е било празно, само думи, сенки, дори не и това. Просто — нищо. Една остра тревога изпълваше сега цялото й тяло, нещо дълбоко бучеше в съзнанието й и я разтърсваше, зловещо и тържествено в едно и също време. Какво беше то? Не знаеше и не се питаше. Усещаше само, че то е съвсем ново, връхлетяло стихийно, че не може, нито трябва да се бори, защото все едно сама не иска да се освободи от него. До днес заедно с хиляди други тя бе работила и приготвяла едно друго време, друг пречистен и прекрасен живот. Тя вярваше в онзи радостен празник на едно освободено от мъка човечество. Ала всичко това беше така далечно, мъгляво, невероятно — както в книгите. И ето сега внезапно то стана близко, парливо, потопи самата нея и я повлече, без да я пита, изпълни всецяло и нея, и тази вечер, и всички дни и вечери, които идеха напреде… Да, да, наистина, като светкавица — ослепителна и страшна, и всичко окончателно се разрешаваше…

Вън прошумяха голите салкъми. Патрул от конни стражари бавно претрополя, мина в сянката отсреща и заглъхна.

Вяра конвулсивно трепна, затвори безшумно прозореца и се дръпна задъхана. Насреща, отляво, отдясно, отвред, мълчеше гъст мрак. В тая глуха нощ невидими, враждебни хора безшумно дебнеха и приготвяха смърт за някого, който спеше оттатък като болно дете. Несъзнателно тя сви плещи под шала и пристъпи към прозореца, настръхнала и готова да брани като че собствената си плът.

На близкия ъгъл Дойчинов се сбогува с младите. Преди да тръгнат, те взеха от него още по една цигара. После той потъна в алеята на тополите, а те поеха към запад.

— Погледни, погледни, Борьо — обади се Вихров с дискантовия си глас, — каква жалка група! Старецът от „Унижените и оскърбените“ с Азорка… Учител на революционери и бойна тръба… Ха-ха-ха!

Борис изви очи към тъмния булевард, дето блещукаше само цигарата на отминаващия Дойчинов, после стрелна с поглед Вихрова:

— Стига, любезний! Срамота! Таз вечер ще се нахраним с негови пари. И това май не ти е за пръв път. А вън от всичко той е по-добър и от тебе, и от мене. Не закачай стария Мускетар!

— Добре де, добре — има повече, ще даде на ония, които нищо нямат. Що за заслуга е това?… Изобщо чудя ти се, пък и на партията — отде тая цена на такива революционни анахронизми… същински изкопаеми… „Плеханов… Мартов… Женева… Народниците“… Глупости!… Слава Богу, че новите хора у нас много не се церемонят с него.

Поетът се закашли и не отговори. Стъпките им кънтяха из затихналите улици. Тук-там неочаквано никнеха из сенките полицейски патрули. Нощта беше топла, долу — черна, а небето бледникаво, като че светът спеше усмихнат, с полузатворени очи.