Константин Константинов - Кръв

Никой не знаеше нищо повече от случката на улицата. Чавдаров бе потънал в земята и полицията го търсеше из целия град.

— Браво, храбрец Чавдаров! — с искрящи очи възкликна Соколова. — Ти трябваше да се запознаеш с него, Минчев!

Момъкът изви към нея съжалително очи, после се извърна към Радева и спокойно, изучващо, полуусмихнат, я обгледа цяла — от косите до малките, хубави, на високи токчета нозе. Извади сребърна табакера, предложи й цигара и се наведе да запали.

— Да, да, молодец Деян! — обади се Дойчинов. — Но ето, и той вече е като дебнат звяр… А събитията бързат, ония отсреща се окопитват и не се шегуват… Дано по-скоро и по-леко свърши всичко…

— Тоест как по-леко, другарю Дойчинов? — рязко отвърна помощник-аптекарката. — Какво значи по-леко?… Революция с ръкавици?… И таз добра!… Вие ни учихте да бъдем сурови и безпощадни, вие всички — със слово, с книги, с примери… Сега какво?… Вие първи ли ще отстъпвате?…

Минчев изтърси цигарата си и се вмеси:

— Позволете, другарю Дойчинов, не зная как е тук, аз съм отскоро в България, но там, на запад, пък и отвъд, в СССР, никой не си прави вече илюзии, че всичко леко и бързо ще свърши… Хе-хе-хе — засмя се той и малките тъмни мустачки мръднаха като пиявици нагоре. — То бяха някогашните полубуржоазни глупости за една революция почти безкръвна. Тая песен вече никой я не пее. Напротив — жестока и кървава разплата! Два свята един срещу други, и всеки да си знае мястото — там или тук. Но и там, и тук — рискът е един и същ. Само че за ония, които не са напълно ни там, ни тук — рискът е двоен. Нашата група в Нанси…

— Добре, добре — махна примирително с ръка посивелият човек, — няма да спорим… Знам, отдавна знам, че е така. Да оставим сега това. Я по-добре ми кажете нещо за Нанси, три години съм учил и аз там…

Вяра кимна незабелязано на Соколова и я изведе вън. Минчев почна да разказва на Дойчинов за далечния мъглив град, за укрепленията, за златните порти на крал Станислав… Мика донесе чай… Само младата жена, в ъгъла на канапето, мълчаливо усмихната, като отсъствуваща, не слушаше нищо и гледаше отсреща правилния профил на Минчев, който се обръщаше често към нея.

— Ха така! На̀ ти сега една бисквитка! — засмя се Дойчинов на кучето, изправено пред него на два крака.

— Какъв интересен пръстен имате, госпожо! — приближи стола си младият човек до Радева. — Настояща антична камея. Великолепна работа! Мога ли да го видя?… — И се наведе над ръката й. Лицето му бе матово, чисто обръснато и свежо.

— Да, истинска — с пеещ, бавен глас потвърди тя и дигна бялата си пухкава ръка към него. — Подарък ми е от Богдан. Харесва ли ви?…

В това време вратата се отвори и на прага се изправи висок момък в късо палто, сива риза без връзка и без шапка, с гъсти кестеняви коси, които стърчаха нагоре, и със сини, като че прозрачни очи. Той кимна небрежно и влезе.

— О, Людскане! — викна Дойчинов. — Кога дойде, че не те чухме?

— М-м-минах п-през з-задния вход — с леко заекване отвърна накъсо момъкът и се загледа втренчено в Минчев. После се обърна към Павлина: — Ида за вас. Другарят Радев ме прати да съобщя, че не може да дойде, има важна работа. Ако искате, аз ще ви изпратя.

— Ей сега… ще вървим заедно с Цвета. Запознайте се с господин… с другаря Минчев, наш другар от странство — отвърна младата жена.

Новият гост приближи до Минчева, отново дълго го изгледа и каза:

— Знаем се отдавна.

Минчев се усмихна и подаде ръка:

— Разбира се, ние се знаем от гимназията, съграждани сме… Здравей бе, Людскане! — И дълго раздруса ръката му.

Людскан запита:

— От странство значи?… Тука ли оставаш?…

— Да, да, окончателно, при вас, в студентската група…

— Какво се чува из града, Людскане? — обади се Дойчинов. — Нещо за Деяна научи ли?

Очите на момъка блеснаха странно и белите му зъби разляха една тънка, зла усмивка. Той остана така една минута, загледан предизвикателно в стария човек, после изведнъж се обърна и излезе, без да отговори.

Дойчинов сконфузено добродушно се позасмя и сви рамене.

— Все си е същият… Чудак и безцеремонен… Но за работата — златно момче! А пък свири на флейта, да го чуете само, същински артист!…

Младата жена се сгуши на канапето и промълви:

— Мене винаги малко ме е страх от него… Какви дълги и тънки пръсти има… Трябва да са студени… Все ми се струва, че ще ме удуши някога с тия ръце… — Тя още повече се сви, потрепера и закри шията си с пъстра копринена кърпа.