Константин Константинов - Кръв

— Вие — страхлива?… Хайде де! — обади се Минчев и дигна черните си вежди с шеговито учудване. — Калена конспираторка, не ви е страх от всички опасности, сред които всеки ден се движите, а се боите от един другар…

— То е друго, съвсем друго… Той е такъв чудноват… не мога да го кажа… като че не е човек, а сянка… И никого не обича… особено мене…

— Ах, фантазии, госпожо, позволете! — засмя се галантно Минчев. — Вас — и той натърти, — вас няма да обича?… Но вярно, че е малко странен… Той беше от ония, помните, ямболските анархисти и един от най-буйните… Когато заминавах за странство, беше в затвора… Откога е в партията и какво прави сега тук?…

— Яви се нещо преди година — отговори Дойчинов, — не знам откъде… Служи в телеграфа… Не съм виждал по-предан и по-скрит човек от него. Ще речеш, от типа на някогашните народоволци…

В това време Людскан, изправен до леглото на Чавдарова в малката стая, дето бяха Вяра и Цветана, изгледа остро двете и се обърна към аптекарката:

— К-какво търси онзи оттатък?

Соколова рязко отвърна:

— Кой онзи?… Минчев ли?…

— Виж как знаеш — озъби се момъкът и поглади машинално с ръка косите си, както правеше винаги в моменти на раздразнение. — Кой го доведе?

— Аз — троснато отсече Соколова. — Той е наш човек от години и член на младежката организация от вчера. Какво има?

— Ти ли го препоръча?

— Казах ти — аз! Аз гарантирам за него. Зная го, още преди тебе го познавам. Казвай, какво има? — горещеше се момичето и го гледаше дръзко в очите.

Людскан изви зъл поглед към Чавдарова и процеди:

— С-синът на Минчоолу, думбазина с хиляди декари лозя — член на партията!… Или вие, или аз сме се побъркали…

— Слушай, Зафиров — кипна момичето, — нямаш право да обиждаш един другар… и то заради баща му. Още повече, когато тоя калпазанин баща оставя сина си месеци вече да гладува, може би повече от мене и от тебе!… Не ти позволявам!…

— Гладува, а целият мирише на одеколон и ноктите му боядисани като на кадъна…

Вяра изведе пламналата мома от стаята. Людскан приближи до масичката, взе пакет с книжа, сложи го във вътрешния си джоб и запита:

— Друго нещо, другарю Чавдаров?

Раненият мръдна в леглото и леко простена.

— Засега това само, Людскане. Така, значи утре вечер Радев, Джамбазов и Дойчинов на всяка цена трябва да бъдат тук. Дотогава позивите за казармите и Университета ще се печатат на всичката останала хартия. Ще разпоредиш още явката и адресът да се сменят. Съобщи засега: санитарният магазин на Брънчев. Предупреди го. Останалото утре вечер.

В коридора се чу шум, гостите излизаха.

Момъкът пристъпи към вратата, спря и заекна:

— Н-не биваше, другарю Чавдаров, да се бъркат жени тука… Не е работа за фусти това… Помни ми думата. — И той отново поглади косите си.

— Глупости, Людскане — намръщи се Чавдаров, — от тебе ли ще слушам тия допотопни приказки!… Уж ново съзнание, нов свят творим?… Много си подозрителен ти, драгий!… Сега всеки работник ни е десеторно по-скъп, а те са най-преданите… Бързай, че излязоха! Довиждане!

Вяра се сбогува с Людскана и с двете жени и влезе в задимената стая. Там бе останал само Дойчинов с кучето, заспало до нозете му. Тя разтвори за малко прозорците, донесе нов чай, оправи възглавниците на канапето и минавайки, помириса букетчето теменуги. После спря до вратата, с ръце на гърба, облегна се така на стената и дигна глава към потона. Цялата й фигура, стегната в тъмна копринена рокля с бяла якичка, се изряза на лимонената стена в едва сдържано напрежение. Тя притвори очи, мълчалива, сериозна, с дълбоко дишащи гърди.

— Каква си особена днес, Верке — обади се Дойчинов, любопитно и ласкаво, — като че отново те виждам гимназистка, в синята рокличка. И лицето ти — по̀ друго… Хе-е… откога не си била такава!…

Тя пое издълбоко дъх и не отговори. В затихналата къща се чуваше само тракане на съдове в кухнята. Едно кълбо тютюнев дим се понесе нагоре, после още едно, и се стопиха бавно в синкава мъглица.

Вяра отвори очи и все така неподвижна, рече бавно и отчетливо:

— Господин Дойчинов — тя не можа̀ да свикне иначе да назовава своя някогашен учител, — оттатък, в другата стая, лежи Деян Чавдаров. Ранен…

Посивелият човек замръзна с ръка във въздуха, пепелта от цигарата падна на дрехата му, после мигновено веждите му се събраха, той замига бързо и едрото, надупчено лице цяло се наля с кръв.

— Как?… Как?… — изхриптя той. — Но това… това… — търсеше дума той — това е лудост… това е престъпно от негова страна!… — И скочи, размахал ръце.