Константин Константинов - Кръв

Вяра скочи, хвана мъжа предпазливо, но здраво за раменете и го натисна към възглавниците.

— Седете си там, Чавдаров! — викна тя. — Вие сте полудял! — Очите й блестяха, лицето бе пламнало, въздухът не й стигаше. — Къде ще вървите така?… Та още но стълбите ще паднете!…

— Няма нищо… няма нищо… Сега ми е вече добре, ще мога — отново поиска да стане Чавдаров. — Не се безпокойте… Само още нещо ще ви моля… Вземете тоя пакет… Да не е у мене, за всеки случай… Там са книжата за куриера… Скрийте ги добре… Ще пратя утре Людскан да ги вземе… А ако чуете, че се е случило нещо… с мене… съобщете на Радев да ги прибере…

Той се изправи. Съвсем блед, прегледа револвера си и подаде ръка за сбогуване.

— Благодаря ви за всичко, Добрева, много ви благодаря! Това не е само лична услуга, нали знаете! Довиждане!

Момичето беше застанало пред него с разширени, като че цели, до миглите, черни очи и не мърдаше. Не подаде ръка, не проговори, само издълбоко пое дъх и посегна да се облегне на масата. После изведнъж из сухите й устни излезе задавен, чужд глас:

— Ако вие си отидете… аз… аз…

Мъжът извърна глава встрани и в думите му прозвуча досада и студенина:

— Оставете тия… тия грижи, Добрева… Ние имаме да вършим по-важни неща… Хайде, довиждане!

Но в следния миг неговият поглед спря върху девойката и думите му се пресякоха. Две мокри ивици пълзяха по безкръвното, разтреперано от беззвучни спазми лице.

Той мълчаливо я изгледа, изумен, като че пръв път я виждаше, гласът му изведнъж стана несигурен, стопен неочаквано за самия него в странна мекота.

— Ах, и вие ли, като всички жени… Недейте, недейте така… Добре… Оставам… Недейте така…

И сега неговата ръка хвана нейната над лакътя.

Вяра отново въздъхна дълбоко, разтърси глава и се обърна. Когато изви лице, очите й грееха, тъмни и влажни, в благородна усмивка.

— Не биваше да правите така — поклати глава тя, — аз имам дълг и като лекар, и като другар в общата работа, и… като приятел най-после, другарю Чавдаров! Защо сте тъй зъл понякога?

— Днес нямаме време да бъдем добри, другарко Вяра — отново сухо отсече Чавдаров. — Оставете тия глупости на другите…

— Боже, колко е остър! Винаги същият! — засмя се през сълзи девойката. — Добре, добре!… Сега пък ще се препираме!… Нали сте тук, нали оставате, това е най-важното! Още сега всичко ще наредя! Леля Мика ще спи в кухнята, вие ще вземете нейната стая. Тя е мъничка и затулена, там никой няма да ви вижда. А раната скоро ще зарасне…

— Де да е, все едно!… Само по-скоро всичко да минава… Чакайте — сепна се той. — Ами вашата леля Мика?… Знае ли да мълчи — или…

— За това оставете на мене, другарю Чавдаров! — с лек укор избърза Вяра. — Леля Мика е мой човек… сигурен… Тя ме пази като вълчица… мене и всичко около мене… бъдете спокоен!

Чавдаров кимна нетърпеливо.

— Добре. Разбрах. Сега телефонирайте на Радева в дружеството, нали знаете — веднага да дойде. Куриерът пристига в събота, днес е сряда. — Лицето му изведнъж се изкриви ядно. — Ах, мерзавци с мерзавци!… Тъкмо сега ли трябваше тая история!… Всеки ден носи ново събитие, всеки човек е потребен. Военният център бърза, необходими са материали, младите бездействуват без инструкции… Филип е зад граница, Матей инспектира Южна България, останал съм сам тука… а сега и мене извадиха от строя…

Той изпъшка глухо и разкопча със здравата си ръка яката на ризата, затвори очи и зла усмивка заигра на устните му. В тишината се чуваше само бързото му дишане. После бавно заговори:

— Но то ще бъде грандиозно, Добрева, представете си само!… Ще бъде стихиен и кървав пожар, онова, което се готви!… А-а-а!… Всички тия мръсотии, трупани от векове, ще изчезнат веднъж завинаги!… Те и не подозират, тъпоумните му мерзавци… Те мислят, че това не е наистина…

Гласът му премина в дълбок и възторжен шепот:

— Не чувствувате ли, Добрева, че ние сме на прага, че новият свят е вече тук — близко, съвсем близко?… Ето, аз виждам това тъй ясно, че струва ми се, да простра ръка и ще го докосна…

Облегната на масата, тя гледаше неговото смекчено под жълтия абажур лице като в някакъв нимб. Усещаше ли тя всичко, за което той говореше?… Цялото й същество трептеше сега, пронизано от едно ново, голямо разбиране, неясно и за самата нея, ала окончателно и фатално. Кръвта лудо блъскаше в жилите й, някакъв хаос, заключен и спотайван до днес, изведнъж се бе отприщил и заедно със себе си освобождаваше и самата нея.