Константин Константинов - Кръв

Нейното лице изведнъж се промени — студено и заключено.

— Защо, моля, господин Дойчинов? Трябваше да се остави да го пречукат като псе или да лежи сега в Безопасността?…

— Не, не престъпление — а безобразие! Как може така да те излага?… Кой му дава право да рискува и твоята глава? — викаше той. — Защо не е отишел другаде, има толкова квартири за подобни случаи…

Той бързо тръгна към вратата.

— Къде? — изправи се девойката пред него.

— Ще отида оттатък. Ще го взема при себе си. Още тази нощ, още сега!

Тя препречи пътя му и меко, но решително каза:

— Не бива да го събуждате. Трябва да си почине…

Дойчинов посегна да я отстрани.

— Не, няма да те слушам, няма да играем на деликатности, гостоприемства и прочие… Ти разбираш ли какво значи това — Чавдаров укриван от тебе?… Аз цял съм настръхнал!… Ще го събудя, ще го взема вкъщи… Аз няма за какво да скъпя главата си… А тебе не бива така да те изнудват…

Вяра побледня и тръсна глава.

— Стига, господин Дойчинов!… Това е оскърбление и за мене, и за Чавдаров. Седнете си там!… Никъде няма да го водите. Той ще остане тук. Той дойде случайно, само да го превържа. Искаше веднага да си иде. Аз го задържах, аз не го пуснах и няма да го пусна, докато не оздравее. Сега разбрахте ли?… Зная на какво се излагам. Зная всичко. Но не мога иначе. Трябва ли повече да ви казвам, господин Дойчинов?…

Старият човек разтвори широко очи и поднесе с трепереща ръка изгасналата цигара към устните си. Целият му устрем мигом се пресече, раменете се отпуснаха, тялото му изведнъж натежня. Той остана така минута-две, сетне дигна глава, погледна в нейните пламнали очи, въздъхна дълбоко и седна отново на мястото си.

Минаха няколко минути. Дойчинов отново се обади:

— Но аз все пак трябва да го видя!

— Утре, господин Дойчинов! — сухо отвърна тя. — Нека поспи сега. Не бива!

Кучето наостри уши и скочи. Откъм улицата се чу сигнално свиркане.

— Борис — стана Вяра. — Ще изляза да отворя, за да не звънят.

След малко влязоха с весела глъчка двама млади хора, здрависаха се приятелски с Дойчинова и грабнаха по една цигара от разтворената му кутия. Единият бе нисък, топчест, с дигната яка на зимното палто, с черни очи, живи и усмихнати, 23–24-годишен юноша. Един непослушен черен кичур стърчеше като гребен на петле над широкото му чело, по което лъщяха капчици пот. Това беше Борис Бисеров, млад пролетарски поет, гръдоболен, като баналния романтичен тип на поет страдалец. Но в целия облик на неговата пъргава фигурка, в дяволития поглед и винаги веселото настроение нямаше нищо болезнено или меланхолично. Той работеше като коректор в един от утринните официози и редовно сътрудничеше под псевдоним в легалните партийни издания.

Другият, висок почти два метра, в избеляло пардесю, кокалест и рус, с голяма адамова ябълка и с бързи малки очи, беше художникът Васил Митков, известен в партията повече с псевдонима Владимир Вихров. Трийсетинагодишен, вечно без пари и без работа, никой не знаеше от какво живее той. Сегиз-тогиз печаташе по някоя карикатура в пропагандните седмичници и от години се готвеше за големи платна със социални и бунтарски тенденции. Една неясна, но дълготрайна история с едно гърбаво момиче, дребна чиновничка, членка на младежката организация, му бе спечелила симпатии между младите. На жените се харесваше, партията не разчиташе на него, но го смяташе все пак за свой.

— Докторе! Само за пет минути! — весело викна Борис. — Да ми напишеш една рецепта и, с позволение, да ни почерпиш по един чай. — Гласът му бе заглушен и дрезгав. — Коховите пръчици пак са се разиграли — усмихна се той пресилено, — преди час горещо, чак пот ме изби, а сега зъбите ми тракат от студени мравки. Пък тая вечер сме безсребърници с Васила, общите ни капитали стигат само за един геврек…

Вяра донесе чай, грижливо опипа челото и пулса на момъка и седна да пише рецепта.

— Знайте за Деяна, нали? — обади се Вихров. — Какъв жест, а, какво предизвикателство на мракобесието! — издекламира той между две глътки чай с тънкия си глас. — Обърнали са града наопаки да го търсят — но вятър!

Дойчинов гледаше поета, който потреперваше от време на време в закопчаното си палто.

— Не прави глупости, Борисе, остани няколко дни вкъщи! — обади се той. — Я виж, дори си пресипнал.

— Още тия дни — намеси се Вяра — ще се опитам да наредя за Искрец и насила ще те заведем. Така не може!

— „Малко здраве и малко парици — ето всичко, Всевишний, що искам от тебе!“ — процитира усмихнат Борис. — Я оставете това, господа! Земята тътне от исторически събития, а вие сте седнали да се занимавате с персоната на коректора на „Народна воля“!… Хайде де! Не се безпокойте… ще ми мине като на Арап. — И той заигра с кучето.