Константин Константинов - Кръв

— Наздраве, другари! За здравето на Деян!

Очите светнаха, лицата се изпънаха, четири чаши звъннаха над масата. После шепнешком продължиха:

— Целия град преобръщат. Досега — ни следа от него.

— Море ке го фа̀тат на чифутскио Великден!

Борис се обърна към ученика:

— Как е към вас, Янко?

— Отлично. Две секции в гимназиите, една в железопътното и една в трудоваците!

— А хазяите, Кръсте, не чуват ли нощем американката?

— Айде, море, що ке чуват! Не сме вчерашни… Па Людскан с флейтата — и той ни е помагач. Дойде као таласъм, па засвири — и сите омагьосва дженабетина! Току ни се привършуват хартиите и мастилото.

Четирите глави се събраха съвсем над масата.

— Наближава денят, другари — продължаваше възбудено Борис. — По всичко личи, иде. Да ще само тая пущина да изтрае дотогава! — И той тупна с ръка гърдите си.

Кръстьо поръча и пак се чукнаха. Очите на македончето горяха, зеленикави и зли. Удари по масата и изсъска:

— Ке стискам зъби и яс, душата си не я изпускам, овай ден ке го дочекам, братчета! Гяволот по пладне ке видат тия акционерни дружества, банки и генерали… Паркети — и билюр и канапета… на парчиня, сол ке ги сторам, бога ми, дружета златни! Па тогай и сръбската майка ке проплачит!… Помните ми думата, у Велес байрак со срп и чук яс пръв ке побия, момчиня!

Вихров се ухили възхитен:

— Браво, Кръстьо! Гибел и разрушение! Дай си ръката, харамийо!…

Борис отвори уста, но другият го пресече:

— Ти се усмихвай, усмихвай! Знам какво пак ще кажеш, Борка! Но знай и ти, че не е само той, който гори така за мъст и унищожение. Не! И той, и аз, и хиляди още мечтаят за тоя ден… за нашия ден, поете, когато всички тия кристални витрини с непознати неща за ядене, с накити, с питиета, които не сме сънували и с които ония гадове денонощно се тъпчат и гиздят, всичко това ще бъде наше, наше, разбираш ли, на нас, които имаме сто хиляди пъти повече право, отколкото ония…

Борис го гледаше мълчаливо със скръбна усмивка и поклати глава:

— Другарю Вихров, това ли са твоите мечти за освободения човек?

— Човек… Човек… Това е литература, любезний… Ти ме нахрани първо, че тогава искай да бъда човек…

— Да те нахраня? С деликатеси ли? — засмя се горчиво Борис. — Ех, Василе, Василе, нима пържолата не ти стигна, та още си така свиреп?… — махна с ръка и добави: — Нейсе. Всеки с неговото. Ами ти, Янко, ти какво ще кажеш? Какво би искал ти утре, когато дойде новият живот?

Юношата отвори очи, поруменя и сериозно отсече:

— Ще стана червен авиатор. Ще ида в Индия, в Африка, ще се боря с колониалния империализъм и ще видя целия свят.

Борис подпря глава на ръката си и тихо въздъхна:

— Така… Всеки знае какво иска… Пък аз, истина ви казвам, не съм и мислил за това. Само от вчера съм като замаян: все ми се мержелеят кипариси, лозя, синьо-синьо море и топлите скали на Крим. Помниш ли, Васка: „Оттуда виден и Кавказ!“ Ех, да дочакам веднъж тоя ден — и ще отида, вярвайте, ще отида!… Почивен дом в Ливадия, момчета! Месец само да гълтам оня въздух — и ще се върна с нови дробове.

Влязоха други хора и глъчката порасна. Въздухът ставаше по-тежък. Борис се закашля лошо. Още ракия пристигна на масата. Сега по бузите му заигра руменина и той цял се оживи. Извади от джоба си пожълтяла хартийка и със стеснение каза:

— Рових днес из книжата си, та намерих едно старо стихотворение — „На баща ми“, когато беше жив… Не съм го печатал… А, струва ми се, не е съвсем лошо… Ще ви го прочета.

Дружината се приближи и заслуша.

— Чудесно! — възкликна Вихров. — Така — враждуващи до смърт!

— Браво! Знаменито, планетарно! Поете на революцията, за твое здраве! — дигна чаша Вихров. — По-нататък!

— По-нататък — засмя се поетът, — по-нататък… няма да го харесаш. По-нататък е — ерес.

— Карай! — отвърна възторжено другият.

Борис продължи със своя глух, загубен глас, който идеше сега нейде много издълбоко. Лицето му стана сериозно, думите звучаха отчетливо и тежко в гъстия въздух на кръчмата.

— Стой! — махна с ръка Вихров. — Стига! Това наистина е… не ерес, ами чисто и просто — контр-революция. Не, не може да бъде! — викаше той. — Ти си писал това отдавна, нали, днес ти не мислиш така! „Прави сме еднакво двама ний!“ — насмешливо повтори разгорещеният художник. — Прави сме само ние, ние! Прав е винаги новият, силният, прави са милионите, масите! Така ли е, другарю Бисеров?