Ралф Питърс - Изменникът

— Добър опит — каза. — А сега влизай в колата.

Влязох. Но първо се обърнах и изгледах Дики. Искаше ми се да се почувства поне малко неудобно.

— Страхотно ченге си — му казах.

Хънт се вмъкна след мен и ме накара да се притисна до Габриели. На задната седалка на линкълн можеха да се поберат по трима честни труженици. Което е доста тесничко за трима военни.

Не ни ескортираха полицейски коли, просто се включихме в движението зад едно такси. Карахме по улици, които познавах. Бях бягал, вървял, минавал по тях с кола. Вашингтон ми беше станал като роден град. Без да мога да се възползвам от това. Сега се превръщаше в последния град, в който някога щях да живея. Обхвана ме желанието на туриста да видя всичко, всяка статуя и паметник, всеки признак на живот. Единственото ми предимство пред вече мъртвите беше, че щях да си отида по живописен маршрут.

Сега вече наистина ме беше страх.

Габриели смърдеше като градска тоалетна. Хънт мълчеше. Роб Бърнс гледаше право пред себе си. Той и Хънт официално още бяха партньори. Французите ме бяха предали. Но Роб продължаваше да нервничи. Като дребен джебчия, който по погрешка е влязъл да си изпие кафето в барчето на полицията. Наистина бях поработил добре върху лицето му.

Най-малкото, което можех да направя, беше да го повлека със себе си.

Навлязохме в тунела на 8-ма улица и подкарахме към шосе 395. Шофьорът се справяше отлично въпреки задръстванията на пиковия час.

Казах:

— А къде са приятелчетата на Роб? Жабарите. Не е ли уведомил Дьо ла Вер?

— Затваряй си проклетата уста! — изкряка Роб. Съвсем като момиче.

— Розенкранц и Гилденстърн са мъртви — обясни спокойно Хънт. — Катастрофираха на път за „Юниън Стейшън“. — След малко добави: — Мисля, че трябва да ограничиш притесненията си до съдбата на младия принц Хамлет. Вече сме в последно действие.

Колата излезе от тунела и се върна в убийствено ярката светлина. Влязохме в някаква дупка и линкълнът подскочи. Смъртта ми добиваше все по-реални очертания.

Но не можеш просто да се свиеш в себе си. Правилото е никога да не се предаваш. Да не губиш надежда. Ако палачите ти решат, че си приел съдбата си, само улесняваш работата им.

— А Тиш? — попитах Хънт. — Жива ли е?

Накарах го да се поусмихне.

— Имаш викторианска психика. Наистина рядко явление в наши дни. Но мисля, че е по-добре да мълчиш. — Падаше си по ролята на образован и възприемчив към културата воин. А и знаеше, че разбирам остроумията му, така че каза: — Офелия е без значение. Този път ще изиграем сцената със смъртта по друг начин. — Усетих как масивното му бедро се допира до моето. В охладената от климатика катафалка. — Знаеш ли защо ми напомняш за Хамлет, Джон? Защото и двамата сте едни любопитни копелета, които обичат скандалите и накрая засират всичко. Не можете да сте щастливи сами със себе си. Не и преди да провалите всичко останало. Кралят е трябвало да се разправи с Хамлет още в първо действие. В името на страната си. А сега си затваряй устата.

Минахме по мостовете над реката, като забавяхме на местата, където колите подскачаха от една рампа на друга. И най-добрият шофьор не може да прави чудеса.

Роб обърна към Хънт подутото си лице.

— Той — опитваше се да говори спокойно — има доста развито въображение. Имам предвид, ти разбираш постъпката ми, нали, Пънчи? Защо се наложи да действам така? Нали ти обясних за французите.

— Разбирам те — каза Хънт.

Слязохме по рампата при Мемориала на Линкълн и се отправихме на север. На излизане едва не се блъснахме в пикап, натоварен с градински косачки. Ако ни беше ударил, може би щеше да ми се удаде възможност да избягам. Дори болничното легло беше по-приемлива перспектива от каквото и да ме очакваше.

Шофьорът на Хънт избра дясното платно. Гледах към реката. И града долу. Не можех да повярвам, че никога повече няма да го видя. Че няма да видя нищо повече. Паметниците изглеждаха бели и красиви.

— Тиш не е виновна за нищо. — Гласът ми трепереше. Вече нямаше смисъл да прикривам страха си.

— Вината — отговори Хънт — е абстрактно понятие, което намирам за неприложимо в живота. Казах ти да мълчиш.

За него това беше досадното приключване на случая. Смъртта ми не представляваше кой знае какво.

Отпред изникнаха хълмовете на Розлин. Габриели се обади за пръв път.

— Знаеш ли, Пънчи, страшно съм зает. Ако нещата вече са под контрол… можеш да ме свалиш някъде наоколо. Ще се оправя сам до спирката на метрото. Трябва да се връщам в службата.