Ралф Питърс - Изменникът

Денят заприличваше на кошмарен урок по анатомия.

— Да вървим — ми каза Хънт. — Имам да ти покажа нещо.

Шофьорът се наведе и докосна вратовете на труповете.

По целите храсти се беше разпръснал мозък, но той трябваше да провери пулса. Момчетата на Хънт си изпипваха работата.

Преди да тръгнем, Хънт погледна за последен път към телата. И изсумтя:

— Приятелчето ти Бърнс… знаеш ли, че беше прочут сред вашингтонските гей среди? Не че ме засяга. Най-смелото човешко същество, което съм познавал някога, беше обратно.

Не. Не знаех. Вашингтон пази добре тайните си.

— Габриели си го просеше — продължи Хънт. — Позореше проклетата униформа. Мръсна маймуна. Това копеле уби Мики Фарнсуърт. Абсолютно ненужно. А аз харесвах Мики. Нищо че беше безмозъчен идеалист. — Побутна с върха на обувката си черните кантове по крачола на Габриели. — Гейб и онова копеле Фауст играеха заедно. Опитаха се да ми откраднат операцията. Жабарите ми направиха голяма услуга, като очистиха оня надут кучи син. Спестиха ми усилието.

Погледна към тялото на Роб.

— Приличат ли ти на любовници? Хората ще си помислят, че поредната любовна афера се е размирисала. Гейб го е застрелял, после се е самоубил. „Мълчанието е злато“, нали така? — Закачливо заби лакът в ребрата ми, толкова силно, че изпитах болка. — Разбираш ли, Джон? На този свят наистина има справедливост. Понякога.

— Добре ли е Тиш?

Потупа ме по рамото. Щастливо. Беше харесал малката си театрална постановка. Успя да удържи всички ни в напрежение до самия край.

— Нашият бял рицар — каза. — Май няма много като тебе. — Доброто му настроение се изпари. Приближи се към мен и видях, че е потен. Миришеше силно, на убиец. — Влизай в колата. И си помисли колко тленен е човешкият живот. Отиваме да погледаме малко телевизия.

Не се шегуваше за телевизията. Шофьорът му плавно подкара към имението. Покрай нас се гонеха предградията. От двете страни на магистралата бяха скупчени така и неуспели да се съвземат след Гражданската война градчета. Започнаха да се появяват развъдниците на коне. Мидълбърг кротко дремеше в знойната вечер. Аз се бях подчинил на заповедта и размишлявах върху тленността на човешкия живот.

Насилствената смърт разтърсва из основи представата ти за света. Като при земетресение. По главата ти започва да се сипе мазилка. Тръбите се изтръгват от стените. А аз се бях сблъскал с много смърт. Лично. Беше грозна смърт, грозна като крайпътна тоалетна. И най-интересното е, че все още се надявах да оцелея. Повтарях си, че ако Хънт е мислел да ме убие, щеше вече да го е направил. При Форт Марси. И да го нагласи да изглежда като любовен триъгълник.

Религията е само обвивка. Като идеалите. Истинският опиум на народите е надеждата. В момента вярата ми се беше поразмила, а философията ми — напълно изчезнала. Но продължавах да се надявам, противно на всякакъв разум. Надявах се да оживея, надявах се Тиш да е жива. Надявах се с целия плам на екзалтиран петдесетник.

Хънт беше прав. Аз бях човек от миналото, с фатална грешка някъде из възприятията. Не просто защото вярвах в погрешните неща, а защото вярвах. Хънт беше човекът на утрешния ден.

Но дори неговото самочувствие си имаше граници. Още с отварянето на вратите на имението му забелязах авангарда на личната му гвардия. Излязла в пълно бойно снаряжение. Бяха истински професионалисти и цивилният нямаше да ги различи сред дърветата. Но камуфлажните им дрехи не бяха с точния оттенък. А и няма човек, който да стои съвсем неподвижно. Виждаха се, но само ако очакваш да бъдат там.

Най-малко петдесет въоръжени мъжаги. Може и повече. Разделени на малки отряди. В закътана от пътя малка низина забелязах един клекнал под преносима противосамолетна ракета. Хънт беше взел всички мерки за сигурност.

Операцията беше преминала напълно гладко, но може би не всичко е било съвсем сигурно. Може французите да бяха представлявали действителна заплаха. А може да имаше и други страни, на които не бях имал честта да налетя. Може двамата с Тиш да не бяхме нищо повече от случайна бележка под линия, добавена набързо към цялата история.

Хънт улови погледа ми.

— Трябва да свиря отбой — каза. — „Играта свърши.“ Почти. — Изсумтя по начина, по който предизвестяваше промените в настроението си. Този път то се повиши. — Ще ми простиш, че не те приемам за сериозна заплаха, нали, Джон?

Паркирахме и тръгнахме към импозантния му дом. Латиноамериканската прислужница ни чакаше на вратата като вярна домакиня от 50-те.