Ралф Питърс - Изменникът

Не. Днес ме хващаше от много малко. Жадувах за вода. По тялото ми имаше поне шест напластени слоя пот. Плюс един уиски. Усещах по кожата си отровните ласки на климатика.

— А, и не се безпокой за „намалението на договорената стойност“ — продължи Хънт. — Старият Боб ще намести тия пари към производствените разходи. „Макон-Болт“ няма да загуби нито цент. А поръчката на НАТО ще е наистина голяма. — Сложи ръка на коляното си и се наведе напред. — Схвана ли мисълта ми, Джон?

Да. Бях я схванал.

— Знаеш ли на какво ми приличаш? На един заклет, неизлечимо тъп идеалист. Напомняш ми за Мики Фарнсуърт.

— За мен това е комплимент.

— Да. Може да се приеме и като комплимент. Макар и не много ласкателен. Но да си спомним, че горкият Мики е мъртъв. — Разклати чашата си и ледчетата в нея изтракаха. — Времето на идеалистите отмина, синко. Ако някога въобще го е имало. Единственото, на което са способни идеалистите, е да серат по улиците и да наричат това изкуство. Което е все едно да си хвърляш таланта на вятъра. Поне в твоя случай е така. Ти имаш заложби.

— Благодаря.

Размаха лапа към мен.

— Стига си се мусил. Искам, когато нещата се поуталожат, да помислиш. На чиста глава. Отстъпи назад и виж цялата картина. Казвам ти, Джон, че само съюзът между отбранителната ни индустрия, армията и Конгреса може да запази страната ни на челната позиция през следващите петдесет, а може би сто години. Всичко, което се случи през последната седмица, беше… дребна далавера за аматьори. Маловажна добавка към едно маловажно събитие. Е, водачите хвърлят по едно око назад, но се концентрират върху събитията в челната десетка.

Знаех, че е прав. Но продължавах да вярвам в по-добрия свят. Въпреки че не го бях виждал, не можех да го опиша и дори да си го представя.

— Знаеш ли какво — каза Хънт. — Мисля, че приключихме. Поне аз приключих с теб. „Останалото е мълчание.“ Искам да се прибереш вкъщи. И не си губи времето с дискетите, които Мери Фарнсуърт е скрила в онзи стар компютър. — Разчете изражението на лицето ми. — О, това са истинските дискети. По дяволите, можеш да си ги запазиш. За сувенир. И не се безпокой за Мери. Никой няма да я докосне. Обещавам.

Минотавърът се изправи и възвести края на аудиенцията.

— А Тиш?

Изгледа ме, сякаш вече бях преминал границата на търпението му.

— Джон… ти дойде при мен — или поне така каза, — защото съм човек, който изплаща дълговете си. Тръгваш си жив. Джордж ще те откара до вас. Но с това кредитът ти се изчерпва. — Скръсти ръце. — Време е да вървиш.

Значи така трябваше да свърши всичко. Тиш беше мъртва. Завинаги. Ако наистина бях идеалист или въобще струвах нещо, щях да го ударя. Да го предизвикам. Дори това да беше последното, което щях да направя в живота си. Вместо това просто излязох от библиотеката. Никога не съм се чувствал по-празен.

Отначало Хънт вървеше след мен, но на вратата ме изпревари. През кордон бодигардове заобиколихме къщата. Линкълнът ни чакаше на осветената с прожектори алея за паркиране.

На задната седалка имаше някой.

Тиш.

— Следващия път, когато пътищата ни се пресекат — ми каза Хънт, — искам да сме съюзници от самото начало.

Но на мен вече не ми пукаше за разни бивши генерали. Не ми пукаше за нищо освен за няколкото метра, които ме деляха от колата.

Срещата ни не беше от най-добре изиграните. Тиш се опита да излезе. Аз — да вляза. Изглеждаше изненадана и изплашена. И божествено красива. Сблъскахме се на вратата, тя покри с целувки лицето ми и се разплака. На задната седалка бяха натъпкани и китарата й, и някакъв спортен сак. Почти нямаше място за нас, но въпреки всичко беше страхотно. Не си спомням кога колата тръгна или как излязохме на магистралата. Помня само, че прегръщах Тиш толкова силно, че трябваше да ме помоли да й позволя да си поеме дъх.

Устните ни бяха пресъхнали и миришехме като диви животни, но от входната врата се отправихме направо нагоре. И почти стигнахме до спалнята. Започнахме на стъпалата и след няколко акробатични изпълнения се добрахме до леглото. Така и не бях сменил чаршафите, но това вече нямаше значение.

Никой от двама ни не беше проговорил. И не говорихме. Имаше прекалено много за разказване и предполагам, и двамата се страхувахме отчасти от това, което ни се беше случило. И без това в момента думите не значеха нищо.

Но пък вдигнахме доста шум.

Някъде към полунощ в кадифената тишина се разнесе звънецът на входната врата. Оставих го да звънне отново. И още веднъж. Докато се поуталожи ужасът ми.