Ралф Питърс - Изменникът

Реших, че поне мога да ударя някого, да им покажа, че не съм се предал.

Зачудих се дали крайниците ми ще ми се подчинят.

Накрая реших. Щях да ударя Хънт. Нищо че не той държеше пистолета. Останалите бяха без значение.

Бяха ме обградили. Шофьорът пристъпи по-близо до Роб. Габриели ме побутна между плешките и ме вкара в кръга.

Заинатих се. Габриели ме бутна пак и ме повлече за рамото. Освободих се. Но бях обграден. Виждах всяко прераснало графитеночерно косъмче по брадата на Габриели, усещах миризмата на лекарство в дъха му.

Роб отстъпи назад. Сякаш носех зараза. Застана до шофьора и премигна.

Почти физически усещах Хънт зад себе си.

Откъм магистралата възнегодува клаксон. Затворих очи, но веднага ги отворих пак. Страх ме беше, че някой ще натисне спусъка, преди да успея да погледна света за последен път. Да вдъхна мириса му. Да го усетя.

През дърветата се процеждаше синьото на небето.

Предпазителят на полуавтоматичното оръжие на шофьора изщрака. После се обади втори пистолет. На Хънт.

Започнах да се моля. Като ужасено дете. Без думи.

Не можех да помръдна. Исках да окажа съпротива. Да се бия. Но не виждах как. Ръцете ми бяха в състояние само да треперят.

На Хънт трябваше да му се признае, че не очакваше други да вършат мръсната работа вместо него. А може и да му харесваше да убива. Някои хора обожават да го правят.

Пристъпи между мен и Робърт Бърнс и надигна пистолета. Беше си сложил черни ръкавици.

Застреля Роб между очите.

Не приличаше на смъртта на Кори. Стана много по-бързо. Главата на Роб отхвръкна рязко назад. От тила му се разхвърчаха парчета мозък. После главата клюмна напред и той падна мъртъв.

Някъде изпуфтя двигател на кола.

Шофьорът направи плавно движение в стил Фред Астер и насочи пистолета си към тила на Габриели.

Хънт хвана пистолета си за дулото и го подаде на генерала. Лицето на когото изразяваше най-голямото учудване в историята на човечеството.

— Вземи го — каза Хънт. Делово.

Габриели се подчини. За момент очите му се спряха върху мен, после пак се върнаха към Хънт. Габриели държеше пистолета с дулото надолу и го гледаше така, сякаш нямаше и най-малката представа за какво може да служи. Просто някаква странна машинария.

— Насочи го към слепоочието си — му каза Хънт. — Давам ти трийсет секунди да вземеш най-важното решение в живота си.

Габриели помръдна ръката с пистолета няколко сантиметра по-нагоре. Беше обучен да се подчинява. Но не го допря до челото си.

— Насочи проклетия пистолет към главата си — излая Хънт.

Габриели го повдигна бавно, докато дулото не докосна кожата между ухото и неговата представа за бакенбард. После рязко го отдръпна. Още пареше от първия изстрел. Но не го свали много надолу.

— Пънчи, аз… какво…

— Млъквай. Нямаш време за приказки. — Хънт повдигна китката с часовника си. Голям златен ролекс. — Ето какво ти предлагам, Гейб. След трийсет секунди най-късно ти ще натиснеш този спусък. — Дори не погледна към него. — В противен случай ще убия жена ти, сина ти, както си играе футбол, дъщеря ти в колежа, майка ти, която си зарязал в проклетия старчески дом. Както и теб. Имаш още двайсет секунди.

— Пънчи, аз…

— Затваряй си устата. — Хънт доближи лице до неговото. Беше създаден за старшина. — Мръсно копеле. Ще ви избия до крак. И ще го направя така, че да боли.

Също толкова внезапно, колкото беше избухнал, му обърна гръб. И пак погледна часовника си.

— Осем секунди. Помисли за семейството си, човече.

Като захласнат гледах лицето на Габриели.

Плачеше. Тежки, неочаквани сълзи. Стичаха се надолу като дъждовни капки. Лицето му приличаше на клоунска маска. За секунди по него премина ужасно много, всяко възможно чувство или мисъл. Страх. Гняв. Много омраза. Искрица сантиментални спомени. Времето невинаги тече еднакво бързо. Но никога не прощава.

— Три секунди — каза Хънт. — Две…

Не мисля, че Габриели въобще помисли да насочи пистолета към Хънт. Дулото дори не помръдна в тази посока. Ръката му трепереше.

— Една…

Знаех, че ще изпълни заповедта. А, изглежда, щеше и да оплеска задачата. Да засегне само черепа. Или да се ослепи. Но не и да стреля право в мозъка.

В последния момент Габриели притисна пистолета към ухото си и натисна спусъка.

Затворих очи.

Изстрелът отекна в ушите ми. Всичко бучеше. Мъртвото месо изтупа глухо в пръстта.

Хънт стисна здраво рамото ми. Отворих очи. По някаква странна игра на лицевите мускули по лицето на Габриели беше застинала усмивка. Главата му беше леко вдлъбната от едната страна.