Ралф Питърс - Изменникът

— Имаш време — каза Хънт. Тонът му не търпеше възражения.

Изпревари ни спортна кола, чийто собственик изглеждаше така, сякаш никога не е излизал с жена. Шофьорът на Хънт скочи на спирачките, премълча си и пак даде газ.

Реката и отвесните скали покрай бордюра изглеждаха красиви. Красиви, красиви, красиви. Бях ужасно изплашен. Парализиран от красотата на движението по магистралата вечер. Борех се с чувствата си, исках да запазя поне малко достойнство. Сякаш това имаше някакво значение. Усетих, че се просълзявам, и отклоних поглед от пейзажа. За да не се побъркам, си наложих да си спомня сметките, които кредитната ми карта нямаше да може да покрие. Исках да се насладя на всяка минута от живота си. Съзнанието ми обаче още не вярваше, че ще умра.

Мисълта за смъртта ме изкарваше от релси. Беше реална и едновременно фантастична. А и до Мидълбърг и частното място за екзекуции на Хънт имаше още много път.

Бях сгрешил. Времето ми свърши много бързо. Няколко мили след паркинга шофьорът се отдели от потока коли и свърна встрани. Към черния път, който водеше обратно към дърветата.

Форт Марси. Останки от окопи от Гражданската война. Бях спирал да ги разгледам веднъж. Нищо освен няколко големи пръстени могили. И дървета. Две оставени от службата по поддръжка на парковете табели и насочен към нищото безпризорен топ.

Любимото място за самоубийство на вашингтонските политици. Всички останали просто го подминаваха.

Шофьорът явно беше получил инструкции предварително. Спря колата в отдалечения край на една поляна. Така, че да не се вижда от околните пътища.

Всички бяхме учудващо спокойни. Роб Бърнс почти се беше овладял. Габриели се беше примирил със съдбата си. Шофьорът беше като издялан от камък. Хънт си беше Хънт.

Нямаше и следа от дребнавата припряност и объркването, които се предполага, че съпътстват убийствата. Шофьорът изключи двигателя, излезе навън и се върна към основната си професия. На екзекутор. Тръгна към храстите.

Последвахме го. Краката ми го сториха с нежелание.

Може би трябваше да се заслушам в песента на птиците. В шума на листата. Но боботенето на преминаващите коли заглушаваше всички останали звуци. Щеше да погълне и изстрелите. На по-малко от няколко метра от нас хората се прибираха по домовете си в предградията. Слушаха някаква станция с лек рок, по която течаха игри с награди. Пътуването беше доста скучно.

Част от мен все още не вярваше, че ще умра. Не можех да умра.

Някой беше захвърлил в храстите опаковка от „Биг Мак“. Повдигнах очи и видях надвиснала над реката платформа.

Заговорих, преди да бъда готов с думите.

— Добре… прави с мен каквото искаш… но няма защо да нараняваш Тиш. — Загубих връзката. Поне донякъде. — Моля те. Умолявам те. Пусни я. Ако още е жива.

Хънт изсумтя.

— Като малък трябва да си прекалил с четенето на Уолтър Скот.

Шофьорът спря малко преди някакъв пръстен бруствер, който сто и трийсетте години дъждове не бяха успели да отмият. Фортът беше пазил града от Лий и Джаксън 56 56 Робърт Е. Лий и Стоунуол Джаксън, генерали на Юга по време на Гражданската война. — Б.пр. . Може би нямаше да съм първият умрял тук войник. При форта не бяха водени битки, но сигурно е имало някоя кратка престрелка, за която са докладвали набързо и после са забравили да включат в аналите на историята. Както щяха да забравят и мен.

— Тук — каза шофьорът. — Тук е добре.

Мястото беше избрано професионално. Скрито от случайни свидетели. Можеше да чуеш суетата на света, но не и да я видиш. Някой горски щеше да открие тялото ми, когато се отбие да се изпикае в храстите.

Роб застана до шофьора. Отбягваше погледа ми.

Отказах да продължа напред. Какъвто си беше грубиян, Габриели ме побутна изотзад.

Сърцето ми биеше толкова бързо, че вече не усещах паузите между ударите.

Трябваше да направя нещо. Каквото и да е. Но от едната страна ме пазеше Габриели, от другата — Пънчи Хънт. Пред мен бяха шофьорът и Роб.

Застинахме неподвижно.

Опитах се да измисля как да им се измъкна. Щяха да ме застрелят, но поне нямаше да умра като жертвено животно. А можеше и да стане чудо. Можеше някак да успея да избягам. Вярвах в чудеса. Никога не бях ги виждал, но в момента вярвах в тях.

В следващия момент знаех, че няма да побягна. Не исках да ме застрелят в гръб. Това изведнъж стана много важно. Смешно важно. И без това, за да бягам, ми беше необходима повече енергия, отколкото разполагах в момента.