Ралф Питърс - Изменникът

Миг преди да се строполи на пода, видях лицето й. Светът губеше една наистина красива жена.

Али каза за последен път „майната му“ и се строполи до мен. От удара залитнах и се ударих в ръба на едно стъпало.

В краката ми Кори се гърчеше като змия с пречупен гръбнак. По стълбите се беше разплискало повече, отколкото беше останало в тялото й.

Светът застина в мъртва тишина.

Единият от нападателите грабна чантата с дискетите и двамата побягнаха с бързината на спринтьори на Олимпийските игри. Бяха се справили страхотно. Бързо, неочаквано и точно толкова мръсно, че да не ги вземат за професионалисти.

Моят живот не беше от значение.

Около мен крещяха хора. Суетяха се. До съзнанието ми достигна писъкът на полицейска свирка и откъслечни думи.

Изправих се на крака. Сякаш бях възкръснал. Побягнах след убийците. Създание с подвластни на шока инстинкти, напълно погрешно обучено за истинския живот.

Трябва да съм изглеждал като побъркан. Покритият с чужда кръв невъоръжен преследвач на убийци.

Не бях особена заплаха за професионалистите. Докато стигна подножието на стълбите, вече бяха изчезнали в тълпата. Възвърнах разсъдъка си. Не бях видял живота си на забавен кадър. Но бях видял достатъчно. Стрелците се насочиха към страничния изход. Аз свих наляво. Към главната чакалня.

Чудех се дали Тиш ще е там. И къде, по дяволите, са момчетата на Дики. Бях прекалено тъп да ми дойде наум, че всеки служител на реда има право да стреля по облян в кървища бягащ мъж.

Вмъкнах се между две бабки с тежки пазарски чанти и избелени очи. Нямаха си и представа какво точно става. Пътьом блъснах едната и другата изписка: „Люсил!“

Минах през портала покрай щанда на шоколадите „Годива“. Ехото от изстрелите още не беше отмряло и струпаните пътници приличаха на сборище хлебарки, изненадани от светлината на нощната лампа.

Главната чакалня. Беше огромна. Пазена от накачени по балконите каменни легионери. Този път бих предпочел да бяха истински ченгета.

Хънт беше там. Както се бяхме разбрали. Изпънат като струна. Изглеждаше спокоен. Просто изчакваше. Но до него Габриели нервничеше.

На няколко крачки зад тях стоеше Роб, приятелчето ми — мислител. С подута челюст. Трепереше.

Поне така ми се стори.

Тиш не беше с тях.

И Дики се беше представил по-зле от очакваното.

Спрях на около три метра от Хънт. Сякаш участвахме в уестърн и беше време да извадим пистолетите. Но единственият пистолет, който имаше някакво значение, беше този, чието дуло усещах в основата на гърба си.

— Не вдигай ръце, войниче — заповяда Дики. — Продължавай да вървиш. Право напред.

Подчиних се. Без да се колебая.

Гласът на Дики беше рязък и доволен.

— Може и да започна да си купувам по-хубави костюми, а, умнико?

Сблъсквал съм се с достатъчно насилие, за да знам, че то заслепява новаците. Ако някой твърди, че може да опише с подробности сцената на престъплението, то той е или покрит с белези ветеран или лъжец. Малкото театро, което разиграхме с Дики, дори не направи впечатление на овчата тълпа около нас.

Бях повече вбесен, отколкото изплашен. Исках да отвърна на предизвикателството, но не знаех как опряният в гърба ми пистолет беше пределно красноречив. Достатъчно да възпре гнева ми от всяка по-нататъшна глупост.

Исках да раздавам юмруци, а вървях като послушно дете.

С приближаването ни Хънт ме разгледа от долу до горе. После се обърна и спокойно пое към изхода. Габриели също ме изгледа, но той приличаше повече на изплашен герой от комиксите, отколкото на истински човек. Робърт Бърнс се оглеждаше изненадано, явно учуден, че никои не се е намесил. Все още не беше схванал как точно е устроен светът.

— Продължавай да вървиш — каза Дики.

Пистолетът беше изчезнал, но продължавах да усещам Дики точно зад себе си.

Над залата се понесе глас толкова спокоен, че звучеше като автомат: „В главната чакалня се е случило произшествие. Моля, използвайте страничните коридори. В главната чакалня се е случило произшествие…“

Излязохме от сградата през автоматичните врати. До тротоара беше паркиран линкълн, любимата вашингтонска кола. Перфектно анонимна. Наобиколена от костюмирани мъже със слънчеви очила. Приличаха на федерални съдии изпълнители. Най-доброто прикритие за Вашингтон.

Хънт посочи на Робърт Бърнс мястото до шофьора. Проблясвайки на слънцето с медта си, Габриели се вмъкна на задната седалка. Хънт чакаше да последвам примера му. Лицето му беше абсолютно лишено от всякакво чувство. Справял се беше и с по-сериозни неща. Преди закуска.