Ралф Питърс - Изменникът

Ако ония се бяха върнали, не исках да се качват горе при Тиш. Скочих от леглото, мъчейки се да си спомня къде може да съм захвърлил панталоните си.

— Не отваряй — каза Тиш.

— Само за минутка — казах й. Не бях сигурен дали някога ще я видя отново. Досега съдбата беше прекалено благосклонна към мен.

Започнаха да думкат по вратата. Слязох тичешком.

Беше Дики. Прегърнал няколко папки.

Веднага забеляза, че съм полугол.

— Съжалявам за неподходящото време.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза за минута?

— Имам ли избор?

Изгледа ме с очите си на ченге.

— Ъхъ — каза. — Този път имаш избор.

Огледах го. Костюмът му не изглеждаше по-добре от обикновено. А обувките му бяха служили вярно в продължение на много години.

— Влизай.

Вмъкна се ведно с последните остатъци от дневната жега.

Затръшнах вратата под носа на нощта. Стояхме в коридора и изчаквахме климатикът да си свърши работата.

— Не ти дължа никакви извинения — каза Дики.

— Не съм искал да ми се извиняваш.

Вдигна ръка.

— Не съм дошъл да се ебавам, ясно? Не ти дължа никакви проклети извинения. Или обяснения. Но искам да погледнеш на нещата и от моята гледна точка. Бях заклещен между двама мъже, които искаха едно и също, но бяха решили да го постигнат по различни начини. — На лицето му се беше изписало поражение. Трупано с години. Десетилетия. — Някой решава да бъде добро ченге. Да действа според уроците на академията и т.н. Според свещените правила на закона. Но нещата се изплъзват от контрола ти прекалено бързо. Ами погледни този град — посочи към стената. — Само го погледни. Толкова сме далеч от закона, че единственото, което едно ченге може да се опита да направи, е поне да предотврати донякъде беззаконието. И имай предвид, че не всяко ченге иска да направи и толкова.

Погледна ме със загрубялото си от работата лице.

— Мислиш ли, че някога въобще щяхме да успеем да ги натопим за нещо? Да не говорим за френските ти аверчета с дипломатическите паспорти, дето убиха американски сенатор.

Не, мой човек. Виж какво постигнахме. Справихме се горе-долу добре. Може и да не заловихме всичките. Но… по работните ми стандарти… свършихме доста добра работа.

— Искам да забравя за всичко — казах.

Едното ъгълче на устната се повдигна нагоре, сякаш се беше закачило на невидима въдица.

— Да. Но няма да можеш да спреш да мислиш за това. Познавам тия като теб. Ще мислиш за това, докато си жив, войниче. — Стегна безформеното си тяло. Набираше сили да излезе и отново да се изправи срещу улицата. — Не исках да ти се придрайфва всеки път, като си спомниш за мен.

Подаде ми папките, които беше донесъл.

— Вземи ги. Подарък са. В управлението няма да усетят особено тежко липсата им.

Светлината в коридора беше слаба. Приближих папките до очите си. Бяха полицейски досиета. Едно за Тиш, едно за мен. Нейното беше доста по-дебело.

— Аз ще се оженя за нея.

Сви рамене.

— Можеше и да е по-зле. Така или иначе в брака не можеш да спечелиш.

С което си тръгна.

Превъртях ключа два пъти и останах тъпо загледан в папките, без наистина да ги виждам. Щях да наваксвам умората с дни. Не беше време да изпадам в дълбоки размишления. Тръгнах нагоре. Чак тогава видях калъфа на китарата и огромния сак, с който Тиш се беше сдобила отнякъде. Изтощен се върнах, оставих папките на видеото и нарамих багажа й. Преди да заспи, исках най-после да чуя как свири на китарата. Гола.

Когато влязох в спалнята — нашата стая, нашата крепост, — Тиш се надигна от чаршафите. Беше от гледките, които ти се иска да нарисуваш.

— Всичко наред ли е?

— По-добре, отколкото някога съм си мислел, че ще бъде. Качих ти нещата. Ще…

— О, Джон, забравих. Онази чанта. Той каза, че е за теб. Онзи с белезите, дето прилича на бик.

Сакът изведнъж натежа в ръцете ми.

Разчленени тела? Бомба? Бях изморен и не бях взел нужните мерки. Бях бързал да приключа с всичко. Оставих на пода китарата и рязко дръпнах ципа на сака. Очаквах да се озова в божията обител. Дано поне бяха нагласили брояча добре, та да си отида сред облаци екстаз.

Сакът беше пълен с пари. Повече, отколкото дори банкерите виждат в брой.

Тиш затаи дъх.

— Господи — каза. — Той ми каза… каза, че е нещо, което ти дължал. Не знаех, че…

Заграбих две шепи пачки от по сто долара. Недоумявах. После на лицето ми бавно разцъфна усмивката, която неизменно се появява, когато разбереш, че някой ти е изиграл номер.

— Той е луд — казах. — Мисли като побърканите викторианци.