Ралф Питърс - Изменникът

Момичето беше моята тайна. Предполагам, че през последните сто години я бях делил само с още един човек. Гимназистите, дошли на екскурзия, я подминаваха с отегчение, интелектуалките с посивели стегнати кокове й се възхищаваха по куп измислени причини. А моята червенокоска номер две само се усмихваше над кошничката си с американския еквивалент на усмивката на Мона Лиза. Уинслоу Хомър. Официалното име на картината беше „Есен“. Истинското — „Ела ме изяж“.

Не знам дали Хомър е разкрил тайната на някого, или я е запазил само за себе си. Тълпите изкуствоведи още не бяха разбрали какво е направил. Независимо че наскоро беше започнало второ, умопомрачително скучно преразглеждане на творчеството му.

Ние виждаме това, което очакваме да видим. Затова и не бях успял дори да се приближа до класата на Кори и компания.

Едно старо гадже ми беше казало, че гледам света през залепени за ретината ми розови контактни лещи. Но тя имаше докторат, обмисляше предварително всяка своя дума и не беше способна на емоционална връзка. Явно ми вървеше повече с червенокосите.

Климатикът в галерията не беше съвсем наред и туристите се носеха покрай мен като жертви на чумна епидемия. Стоях пред картината и се мъчех да успокоя нервите си. През зимата се появяваха костюмираните позьори и трябваше да слушам как някой глупак обяснява с прискърбие, че моята любима принадлежи на Норман-Рокуелския спад в творчеството на Хомър и е една от най-слабите му картини. Моето второ момиче беше облечено с плътно прилепващите странни дрехи мода 1877, черна шапка, тясно черно кадифено жакетче и тъмносива, падаща на тежки дипли пола. Стоеше насред влажна горска пътека, обградена от листа с цвета на косата на Тиш. С ръка, скрита в бяла ръкавица, придържаше към талията си волана на полата. В позата нямаше нищо неприлично, беше естествено да не иска да се изкаля. Но ако си имаш и малко понятие как точно изглеждат жените — ако познаваш допира, мириса, а и нещо от мислите им, — щеше да ти стане ясно, че Хомър си е направил най-голямата еротична шега в историята на изкуството.

От влажните гънки на полата и светлосенките се образува нещо толкова ясно, колкото можеш да го видиш по порнофилмите. Само дето това на картината беше показано с вкус. Моделът трябва да е бил страхотен. Сигурен съм, че Хомър никога не я е забравил. Усмивката й — когато си я разтълкуваш — караше Кори Невърс да изглежда като гимназистка на купон.

Не бях казвал на никого за момичето от картината. Дори и на Тиш. Страхувах се, че ще се разчуе и някой блюстител на нравствеността от Хълма ще изпрати втората ми любов в изгнание в хранилището на Националната галерия, където никога повече няма да я видя.

Трябваше да прекъсна срещата си, за да се обадя от телефоните до мъжката тоалетна. Да уведомя участниците за „Юниън Стейшън“, шест часът, ако не искат да отпаднат от играта. Обаждах се на всеки така, че да му оставя време колкото да се оправи с уличното движение, паркирането и тълпата в главната чакалня. В промеждутъците между разговорите обикалях галерията. Трябваше да си налагам да не треперя.

Обадих се дори на полковник Мори, шефа ми в Пентагона. Оставих съобщение на телефонния му секретар. С обещание, че утре ще се явя на работа в редовното време. Не уточних: „Ако съм още жив.“ Никой не може наистина да си представи собствената си смърт. А и вече бях поел повече от нормалната си доза мелодраматизъм.

Всички бяха нетърпеливи. Искаха да участват. Хомър беше изиграл шегата си. Беше ред на моята.

Най-приятен беше разговорът с Али. Направо скимтеше от нетърпение да приключи със сделката. Щом разбра за „Юниън Стейшън“, реагира с „Какви номера се опитваш да играеш?“, последвано от подозрение в типично негов стил: „А, Джони? Да не си замислил да духнеш за някъде?“

От мъжкарската нотка в гласа му не беше останала и следа. Беше твърд колкото целофан. Нямаше търпение да ми пробута финансовите подробности.

— Джони, готов ли си да си запишеш? Трябва да позвъниш на едно място. За да ти потвърдят, че вече си богат. За да не би някой да те прецака в последната минута.

Престорих се, че имам лист и химикал. Гледах как бащи водят нетърпеливите си синчета към тоалетната. Али диктуваше числата. Телефонният код за Кайманите. Номерът на банковата сметка. Номерът на моята сметка. Още кодове за достъп до депозита. Нумерологията на финансовото дело.

— Да повторя ли?

— Записах ги.

Все пак ги повтори.