Ралф Питърс - Изменникът

Никога не съм бил грубиян, поне не и физически. Затова и ударите ми са по-скоро следствие на моментния ми изблик, не на садистична хореография. Но човек се учи. Имах време да реша точно къде и как да го ударя. Време да събера юмрука си така, че да не си изкълча китката или някой пръст. Време да се наведа под правилния ъгъл. Прицелих се към челюстта му, там, където трябваше да бъде левият му мъдрец.

Справих се наистина добре — улучих два зъба. Той ги изплю в дланта си, изтърва единия на пода и се разплака.

Никога не съм си представял, че е толкова приятно да удариш някого.

— Сега позна ли ме? Тъпият военен. Първо ме наеба сестра ти, после ти. На бас, че семейството ти използва тоалетната хартия по няколко пъти. — Бях ядосан колкото на него, толкова и на себе си. Наистина го бях имал за приятел. Макар и във вашингтонския смисъл на думата. — Дьо ла Вер едва не прецака всичко, а? Появи се неочаквано да иска гаранции. Господи, трябва здравата да си се паникьосал. Нямало е как да го разкараш оттук, а и аз подраних. Но бях вир-вода, сляп и тъп като престоял на слънцето цимент. Разигра ме, както ти си знаеш. От теб ще излезе страхотен политик.

Погледна нагоре към мен. От устата му се стичаше кръв. Мислеше. Разбрах, че продължавам да се държа глупаво.

— По дяволите, Роб. Какви ги говоря? Ти си страхотен политик. Даже в града на изпечените мошеници. Пуснал си информацията и си продал жабарите на Хънт и Хънт на жабарите. И мен и на двете страни, след като бях толкова глупав да се отбия и да ти задам няколко опасни въпроса. Ти си от тия, които никога не губят. — Преди няколко седмици се имах за циник. Сега се учудвах на наивността си. — Сега ми кажи. Кой мислиш, че изпитва по-голямо нетърпение да те убие? Дьо ла Вер и момчетата му? Или Хънт?

Не вярвайте на светците и социолозите. Страхът може да бъде и красив, стига да го видиш в очите на подходящия човек.

— Не… няма да го направиш.

— Разбира се, че ще го направя.

— Моля те.

— Трябва да ти е трудно с тази думичка. Кажи я пак.

— Моля те.

Скръстих ръце на гърдите си. Нямаше защо да се страхувам от Роб. Беше като настъпен дъждовен червей.

— Страхотен план — му казах. — Наистина ти се възхищавам. Англофили, глупости. Използвал си семейството си за прикритие. Наистина страхотно.

— Моля те, Джон. Можем да се разберем някак си. Моля те, не казвай на генерал Хънт.

Потупах го по бузата, на мястото, където го бях ударил преди малко. Той се отдръпна назад и млъкна.

— Аз решавам на кого и колко да кажа. Мой ред е. Но като военен изпитвам слабост към хората, които се подчиняват на заповеди.

Изгледа ме умоляващо.

— Какво искаш?

Нямаше да му кажа веднага, исках да се помъчи още малко.

— Защо французите? Разбирам за Хънт. Но защо си се продал на французите? Кажи ми истината, Роб.

Погледна надолу. Сигурно се чудеше как да обясни на простак като мен интересите на стратегическо ниво в политиката и нюансите на международното положение. Заговори назидателно. Като професор, въпреки кръвта по ризата и брадичката си. Оставих го да си дърдори. Горкото копеле можеше да говори само така.

— Англичаните… се отдръпват от евроинтеграцията. Заради единната валута. Франция ще поеме лидерството. Над цяла Европа. Германците имат пари. Но се страхуват. Франция… е нашият шанс. Трябваше да играем по свирката им. Ако искаме да запазим позициите си в нова Европа. В търговията, въоръжаването. Близкоизточният въпрос.

Изсумтях.

— Дотук не си казал нищо смислено.

— Какво?

— Това е най-тъпият политически анализ, който съм чувал. Да не би да спиш с французойка?

— Франция ще…

— Я стига. Забъркал си се с французите, защото си глупав. А сега да поговорим за Ем. — Подхвърлих му пакетче носни кърпички от бюрото. — Не си хемофилик, нали?

— Не мога да ти кажа нищо за Ем.

Преди малко ми беше харесало и сега с удоволствие щях да го ударя пак. Но не исках да оставям следи по лицето му. Предстоеше му поява пред широката общественост.

— Глупости. Някога бил ли си в библиотеката на Хънт?

Роб поклати глава и опипа наранената си устна.

— И аз така си помислих — казах. — Хънт не дружи с кого да е. Така че да ти опиша библиотеката. Безвкусни картини, доста скъпи. Книги с кожени подвързии, които според мен Хънт наистина чете. И много спомени. Фотографии. Точно до едно от големите кожени кресла има кръгла махагонова масичка, обсипана със снимки. Някои от рамките сами по себе си са произведения на изкуството. — Погледнах към изложените в офиса на Роб снимки. — Подбира ги по-внимателно от теб. Но и обикновено знае кой ще го посети. Както и да е, там има една снимка на Хънт още като подполковник. Ухилен свирепо. Изтъпанен до твоя старец. От времето, когато татенцето прокарваше законите за подпомагане на армията. Не я забелязах първия път. Хънт е като дрезина, покрай него не ти остава време да се огледаш. Но вчера я видях. И всичко си дойде на мястото. Човече, трябвало е да останеш с Хънт. Само с него.