Ралф Питърс - Изменникът

— Къде беше? — Беше заповед да говоря, не въпрос. Едва сега се сети да погледне часовника на китката си. От това положението ми не се подобри. — Къде, по дяволите, беше?

— На малка среднощна разходка.

Повдигна револвера. Определено се нуждаеше от време да постави маската си на супер мадама.

— Натисни спусъка, Кори. И до края на живота си ще обслужваш тъпанарите на Ел Ей. Ако изкараш късмет.

Хвана револвера и с другата си ръка и успокои дулото. Чак сега ми хрумна, че Кори Невърс напоследък беше зле със самоконтрола. Трябваше да го разбера още след сцената в колата. Подлъгваше те способността й да се държи с кралско самочувствие. Когато се владееше. Можеше да мине и за най-невъзмутимото човешко същество.

— Искам да знам къде си бил досега. И не се опитвай да ме лъжеш.

Тръшнах се на стола, който си беше избрала и тя предната вечер.

— Гробището Арлингтън. Трябваше да помисля. Не съм умен като теб. Нито пък толкова самоуверен. Трябваше да се допитам до един приятел.

Паниката се върна в очите й.

— Кой е той?

— Един мъртвец.

— С кого си имал среща? Как може да си толкова глупав, никога не съм си…

— Къде забрави обноските си. Не съм се срещал с никой друг освен любещото ти мъжле.

— Какво си правил, Джон? Не ме лъжи.

Странно как лице, изразяващо такава омраза и белязано с резки от съня и възглавницата, може да продължи да изглежда красиво. Кори Невърс те караше да преосмислиш цялата история на човечеството. Да разбереш защо и великите мъже са правили глупости. Обсаждали са Троя например.

— Убий ме, няма да постигнеш нищо особено. Направих каквото се разбрахме. Али се държа по план. После отидох в Арлингтън и поседях малко в тъмното. Говорих си с мъртъвците. Всички си имаме малките странности.

— Али повярва ли ти? Беше ли…

— Взе дискетата. Ще чака на телефона.

Отпусна пистолета до бедрото си.

— Не се опитвай да си играеш с мен, Джон. Аз ще изпълня своята част от уговорката. Не проваляй всичко.

— Сега това зависи от теб. Дано да можеш да ми дадеш и останалите дискети. Иначе в близкото бъдеще ни чакат доста неприятни мигове.

— Не ме разочаровай, Джон.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Просто спази своята част от уговорката. Нямам предвид парите. Не ми трябват. Искам, когато всичко свърши, да си тръгна и Тиш да върви до мен.

— Тя все ще сгафи някъде. Такива като нея винаги се препъват в нещо.

— Е, и да се препъне, ще има на кого да са облегне.

Кори си тръгна, любовно прегърнала дамската чантичка с револвера. Потенциална заплаха за всеки работещ нощна смяна крадец.

Чувствах се толкова добре, че трябваше да внимавам да не прекаля със самочувствието. Като че ли започвах да разбирам нещата. Дори бях предположил, че Кори ще си тръгне. Имаше да свърши доста неща. Трябваше да се срещне с Али и да обсъдят какво точно ще лъжат на другия ден. Може би да се отчете и пред Хънт. А и вече знаеше кога ще се извърши сделката и трябваше да поднови резервацията за самолетните си билети. Да вземе останалите фалшиви дискети, които се предполагаше да донесат богатство за нея и смърт за мен. Всичко това преди срещата ни в 17:30 следобед в бар „Дъблинчанинът“.

Легнах си и си отпуснах четири часа почивка. Сънищата ми не бяха особено приятни. Алармата на часовника ме завари в кръвожадно настроение. Нахлузих екипа си за джогинг. След накъсан сън, тежка седмица и няколко побоя кросът не беше точно любимият ми начин да си прекарам времето, но трябваше да следвам плана си.

Жегата вече напомняше за себе си. Бях сигурен, че някой ще ме проследи, най-вероятно с кола. Но аз познавах еднопосочните улици, празните парцели във всеки квартал, старите търговски тунелчета. На два пъти слизах в метрото, като и двата пъти се върнах така, че да не могат да ме последват с кола. Беше най-зрелищния крос в историята на Вашингтон.

Финиширах в паянтовата крепост, в която се подвизаваше Дики. Външният ми вид стресна дежурния дотолкова, че вместо да ме изрита, само ми препречи пътя. Обади се на Дики, който се появи във фоайето по-вкиснат дори от обикновено.

— Върви по дяволите, какво има тоя път? — Което се превеждаше като „Добро утро“.

— Дойдох да поговорим. Сериозно.

Изгледа ме от горе до долу. И изсумтя.

— Хубави крака. Подочух, че вчера си се подвизавал при жабарите.

— Ще ти го разкажа с подробности — казах. И тоя път наистина щях да го направя.

Седяхме в офиса и отпивахме от топлия киселяк, който само ченгетата и военните наричат кафе. Разказах му всичко, което знаех. Всичко. Толкова свързано, колкото можех. Оказа се добър слушател. Интересно каква част от фасадата му беше истинска и каква част просто маската, която всяко хитро ченге си създава с течение на времето. Да се правиш на глупак си имаше предимствата. Бях го изпитал на свой гръб. С малката разлика, че аз не се преструвах.