Ралф Питърс - Изменникът

Развитието на нещата ме плашеше.

Мидълбърг изглеждаше тузарски дори в два през нощта. Ловците на лисици. Копираха само най-лошото от англичаните. Бричове за езда и ландровъри. Прегоряла храна. Голф. Натруфени жени, които нямат друга работа, освен да безделничат. Отбори по поло. От време на време някоя наследница избягваше с аржентински каубой. Пред всичко това направо ти дожаляваше за Карл Маркс.

От друга страна, в момента не бях в състояние да съдя безпристрастно за каквото и да било.

Мислех за Тиш. Нямах гаранция, че Хънт ще ми я върне или че въобще е жива. Сетих се, че е трябвало да му поискам доказателство за последното, и в следващия момент се укорих, че въобще ми е хрумнала подобна глупост. И без това си бях поиграл с търпението на Хънт. И се бях отървал леко.

Засега.

Опитах се да се убедя, че ще доведе Тиш на „Юниън Стейшън“. И че тя ще разцъфне в усмивка, щом ме види. Ще се отскубне от пазачите си и ще хукне към мен. Виждах всичко, сякаш вече се беше случило.

Исках я жива. Вече не ми пукаше за миналото й. Във всеки случай и моето не беше безгрешно. Обичах я и друго нямаше значение. Оттук нататък все щяхме да измислим нещо.

Спрях на бензиностанцията, от която се бях обадил на идване, заредих и си взех диетична кола и няколко малки кексчета. Прибрах шепата монети ресто и си устроих пиршество на капака на колата. Ръцете ми трепереха. Тялото ми не ми беше изневерило в решителния момент, но запреният страх си искаше своето.

Преди да се прибера, трябваше да позвъня на още едно място. До сутринта на още няколко. Да предам един приятел. Както ме беше предал и той.

Набрах спешния телефон, който ми бяха оставили жабарите. Обади се Анри Рогоносеца.

— Джон Рейнолдс е. Кажи ми, като се разсъниш.

— Буден съм.

— Не ми звучиш така.

— Слушам те.

Представих си как търка ръбатото си лице и примига срещу светлината на нощната лампа.

— Връщам ви дълга за Лафайет 47 47 Френски благородник, борил се на страната на САЩ по време на Войната за независимост. — Б.пр. . Чакай на същия телефон утре в 16:30. Тогава ще ти назова едно място във Вашингтон. Ако сте там точно в 18:00, ще видите как аз или някой от придружителите ми предава една чанта на няколко здравеняци, които приличат на военни. Вътре ще са дискетите. Хората, които ще ги получат, поставиха бомбата в лабораторията ви.

— В теб ли са дискетите? — Вече беше буден. — Защо не…

— Не, не са у мен. Но ще бъдат. Дълго е за обясняване. Не мога да ви ги дам преди това. Първо, няма да ги получа до последния момент. Второ, само така мога да си върна момичето. Обещахте да ми помогнете да я спася.

След кратко колебание каза:

— Ще спазим обещанието си.

Знаех, че Кори ще ме чака да се върна. За да чуе версията ми за това как е протекла срещата с Али. И със сигурност щеше да иска да разбере къде съм се губил след това.

Устройваше ме. Тя трябваше да е изнервена, да се страхува, че губи контрол над нещата. В спокойно състояние Кори беше заплаха за човечеството.

В първия момент си реших, че съм се излъгал и тя си е тръгнала. Долу цареше мъртва тишина. Намерих я на втория етаж, свита на леглото ми. Не реагира, когато светнах лампите. Беше толкова изморена, че спеше с отворена уста.

И двамата бяхме на ръба на изтощението. Това също ме устройваше. Стига да не станеше причина някой да си изтърве нервите и да избърза да натисне спусъка.

Кори лежеше свита по детски на кълбо, с ръка върху револвера. Можех да го взема и да й го върна тъпкано. Но аз съм от глупаците, които се придържат към правилата на етикета.

— Ставай — й казах. С най-близкото си подобие на заповеден военен тон. — Леглото ми не влиза в сделката.

За пръв път, откакто я познавах, изпълнението на Кори Невърс, родена Корин Невровски, всъщност Карин Алстрьом, бивша Карин Хинкел, не беше на висота. Беше прекалено изморена, за да реагира на думите ми. Стресна се и полу се надигна, като при това изтърва револвера, изплашено се наведе да го хване и за момент успя да отвори очи, преди сънят отново да победи клепачите й. Изгледах я безстрастно, достатъчно, за да се превърне отново в любимата на Дракула.

В продължение на една неприятна секунда се страхувах какво ще направи с револвера. Стискаше го здраво с малката си ръка, пръстите й трепереха и помислих, че ще започне да стреля напосоки. Вместо това тръсна глава, решението й да дойде на себе си победи умората и тя с мъка отвори страхотните си сини очи.