Ралф Питърс - Изменникът

— Усмихнах се. Широко. — Имаш ли резервна риза? В някое чекмедже? Или в шкафа? Би било в твой стил.

Роб кимна.

— Добре. Защото ще ти потрябва. Но ще стигнем и дотам.

— Наведох се към него. — Не можех да разбера как направиха толкова бързо връзката с мен. Бяха прекалено добри, знаеха прекалено много и действаха прекалено бързо. Чакаха ме със сапуна в ръка всеки път, щом решах да използвам банята. — Изгледах изплашеното същество пред мен. Не беше дребен физически, но като дух беше нищожество. — Можех да си обясня французите. Но Хънт… с Хънт беше различно. Не съм експерт по генеалогия.

Но снимката обясни всичко. Истинският клуб „Хънт“ не са въоръжените горили, които патрулират около имението му. Не, там членуват само хора със синя кръв. По дяволите, семействата ви може наистина да са ходили заедно на лов. Навремето, преди поколенията да се изродят. Бях забравил един основен момент от кариерата на Пънчи Хънт. Хлапе от богато семейство постъпва в Уест Пойнт. Записва се доброволец за Виетнам. В моята служба го боготворяха заради това. За саможертвата. В миналото е правил велики неща за страната си.

— Още прави…

Обхванах лицето му с длани. Сякаш за целувка. Вместо това през бузата му забих пръст в новичката дупка между зъбите му.

— Спести ми забележките си. Изпитвам наложителна нужда да споделя с теб някои неща. Ето ви — Хънт, ти и Ем. Господ знае още кой. Нов шанс за отлежалите пари. Боб Нечестни ли е истинският шеф на „Макон-Болт“? Или е само подставено лице? Протежето ви, пробило си път от низшите класи. — Пуснах челюстта му.

— Боб е наивник. Не знае какво точно ти трябва в този град.

— Благодаря. Но да се върнем на историята ми. Пари, власт и семейства с традиции. Все нещата, направили Америка велика. Но съвестта на Ем заговорва. И прави непростимото. Омесва се с долните класи. Кажи ми, кое ви дразнеше повече — че Ем се опитва да изкара наяве далаверата ви за триста милиарда долара, или това, че го прави с черен генерал? Не е нужно да ми отговаряш. Алергичен съм към клишетата.

— Какво искаш?

Повдигнах вежда по възможно най-театрален начин.

— Какво искам? Може би да ме управляват свестни хора? Истина? Мир? Дадените за отбраната пари да отиват по предназначение? Пак ти потече кръв. Хей, моите нужди са простички. На този етап искам да си върна момичето.

— Не мога да ти помогна…

— Можеш. И ще го направиш. Ще правиш каквото ти кажа. Или ще кажа на жабарите, че си ги лъгал с Пънчи Хънт и сие. После ще кажа на Хънт, че си играл на още две места. Те ще те убият, Роб. И ще го направят така, че да боли.

Беше толкова изплашен, че не можеше да говори. Изведнъж нервите му не издържаха и се разтрепери.

— Ще си само статист. В 18,00 ще застанеш до Централното кафе на входа на „Юниън Стейшън“. Щом си тръгна, иди в банята и си наплискай устата със студена вода. Няма да боли много. И си сложи чиста риза. Ако нямаш друга вратовръзка, слез и си купи една от „Брук Брадърс“ 50 50 Верига скъпи универсални магазини. — Б.пр. . Сигурен съм, че имате открит кредит от поне един век.

— Какво ще…

— Млъкни. Или ще ти размажа носа. Днес не съм в особено добро настроение.

— Ами ако не…

— Ще се обадя на две места. И ще започне съревнование кой да те убие първи. Шест часът. Нека да е шест без пет. Ако закъснееш, уговорката отпада.

— Какво ще трябва да правя?

— Да се правиш на голяма работа. Така че семейството ти да се гордее с теб.

Наистина исках да го ударя още веднъж. С всеки изминал час се харесвах все по-малко. Но със загубата на маниерите и съвестта идва и известна доза облекчение. Едновременно се мразиш и се чувстваш горд от това, което правиш.

На вратата се обърнах и за последен път изгледах страхливеца зад бюрото.

— Изпитвал ли си някога поне малко срам? Някога хората с твоето положение са се жертвали за тази страна. Първи са се записвали доброволци при война. Работили са за символични заплати в мирно време. Имали са чувство за дълг. За отговорност. Noblesse oblige 51 51 Благородството задължава (фр.) — Б.пр. . Били сте сред най-добрите.

— Не се самозалъгвай — беше отговорът му.

Оставаха ми два часа до срещата с Кори. Реших да ги прекарам в Националната галерия. С другата жена, в която бях влюбен. Националната Галерия беше близо до „Юниън Стейшън“ и там щях да бъда в безопасност. Не се навъртаха много биячи. Имаше обществени телефони. А и се нуждаех от известна доза от плодовете на цивилизацията. Въпреки позьорството й. Трябваше да повярвам, че на този свят може и да остане нещо ценно. Че не всичко е грозно.