Ралф Питърс - Изменникът

— Трябва да поговорим.

— Непрекъснато ми го повтаряш.

Разсъних се съвсем. От страх. Заливаше ме на талази. Бях съучастник в убийство. Между другото. А Дики току-що каза на всеослушание пред големия, лош свят, че двамата с него сме по-близки, отколкото изглеждаше отстрани.

Мислите ми препускаха, но не стигаха доникъде. Дики трябва да знаеше какво прави, но аз не можех да разбера целта му.

— Кажи ми къде и кога — проговорих. — Избери някое място.

Поредното изсвистяване с хобота.

— Ще ти се обадя по-късно. В момента съм затънал до шия със самодоволни джейедгаровци и кръвожадни репортери. Но не отпрашвай за Мексико, ясно? И гледай да страниш от мис Калифорния. Не поощрявай и не помагай на основния ми заподозрян.

Затвори. Тръшнах се обратно в леглото. Просто исках да помисля за минута, да си представя нещо, поне малко наподобяващо светло бъдеще. Имах най-много един ден до края на срока, поставен ми от Хънт. А вместо да се оправят, нещата още повече се объркваха. Дискетите си бяха толкова далечни, колкото и преди. Каквото и да се случеше, аз си оставах накиснат в сериозна каша. А жената, която обичах, беше в много по-лошо положение от моето. Ако в момента лежеше до мен, щях да я прегърна толкова силно, че дори Господ и цяла армия ангели да не успеят да ни разделят.

Но дори Тиш, мъртвите сенатори, Дики и русите косми по възглавницата не успяха да ме задържат сред будните. Тялото ми искаше да си навакса пропуснатото. Което напоследък се беше насъбрало в ужасни количества.

Заспах отново.

Когато се събудих, пак вече се здрачаваше. Кори стоеше до леглото ми. С револвер в ръка.

— Събуди ли се, сънливко? — ме попита.

— Какво?

Усмихна се. Не по обичайния си начин.

— Надявах се, че ще говориш насън. Ще кажеш името ми. Щеше да означава много за мен.

— Какво искаш? — Чаршафите бяха по-потни дори от обикновено. Въпреки климатика. Опрях се на таблата на леглото и ги придърпах към себе си. Свенливост. Или просто страх.

— Може и да искам да ти благодаря. Дължа ти живота си. — Разклати леко револвера. — Между другото, смених патроните.

— Не разбирам за какво говориш.

Усмихна се. Момиче, родено да побеждава. Независимо от цената.

— Не ме прави на глупачка. Знам, че беше ти. Разбрах го в момента, в който се обърнах. По начина, по който се движиш. По формата на раменете. Имаш хубави рамене между другото, виждала съм много рамене. Зная, че беше ти, Джон. Винаги ще те позная.

— Искаш да ме предадеш на полицията ли?

Продължаваше да се усмихва.

— И гласът ти. Ще се учудиш колко добре те познавам. Чух те да казваш „не“. После го повтори. Знаех какво става. Знам, че спаси живота ми.

Единственото, което исках в момента, беше да отида до банята и да се изпикая.

— Щеше да ми е неприятно един прекрасен брак да свърши преждевременно по този начин, госпожо Алстрьом.

Трябваше й време да го осъзнае. Но се справи отлично.

— Знаех, че рано или късно ще го откриеш — каза. — Нямаше как да се избегне. Което не значи, че разбираш.

— Мога ли да прескоча до банята за минута?

— Не. — Надигна леко револвера. Държеше го по мъжки. Беше отрупана с медали от битката между половете. — Така няма да забравиш, че времето тече.

— Мислех, че си дошла да ми благодариш.

— Между другото. — Пое си дълбоко дъх и издаде оперна въздишка. — Предполагам, че трябва да обясня. За Али. И всичко останало.

— И всичко останало.

Погледна ме с оттренирана в театралните студия нежност.

— Предполагам, че никога няма да успея да ти го обясня напълно. Искаш да бъда Саломе. Най-лошата от лошите момичета. Осъдена на вечни мъки в ада. Без право на прошка. А себе си мислиш за Йоан Кръстител. Искаш всичко да е ясно разделено. На добро и лошо. Зло и прекрасно. — Подсмръкна пренебрежително. — Понякога си такъв сладур. Но не е толкова лесно. Прав си. Правила съм неща, с които не се гордея особено. Но и не се срамувам от тях. Ставаше дума за оцеляването ми. Оцеляване, Джон. И издигане. Поне се опитвах да се издигна. Бях проститутка. Нищо не си разбрал от живота, преди да опиташ това. Богатите момченца са най-гадната форма на живот във вселената. Да, крала съм. А Али…

Усмихна се, но гласът й беше горчив като аспирин.

— Бях млада. Той изглеждаше… като някой, който е постигнал всичко. Всичко, което исках. — Засмя се пак, този път почти недоловимо. — Да, той имаше всичко. Само не знаеше как да го плати. Нито един от двама ни не знаеше. — Умееше да издържа на погледи, но този път извърна лице встрани.