Ралф Питърс - Изменникът

— Не чувам — изплака Фауст. — Нищо не чувам.

Някак си и тримата знаехме, че ни чува. Но не лъжеше. Просто не разбираше какво се беше случило с тялото му. Откъсването на ухото трябва да беше ужасно болезнено. Може там да бяха останали звуци, скрити за нас. Продължаваше да възприема думите на Анри, макар да вярваше, че е загубил слуха си. Безпокоях се, че няма да е способен да мисли или говори членоразделно.

— Ще ти откъсна и другото ухо — каза Анри. — После топките ти. Може да ти извадя и очите. Ще те разчленя на парчета.

Фауст се сви в родилна поза. Плачеше. Но най-после проговори.

— Не съм искал… да го правим. Нечестни. Той плати. На Габриели. И Хънт. Хънт е маниак. Луд човек. Обича да убива. Ще убие всеки. Самолетът е прекалено мек. Топи се като лед. Но могат да го обработят… да направят така, че да издържи достатъчно дълго… докато свърши поръчката. Другите неща. Системите. Електрониката. Нищо не работи както трябва. Но покритието. Там положението е най-лошо. Покритието. — Разплака се по-силно и заудря глава с подутите си ръце. После си наложи да продължи да говори. — Французите го откраднаха. Вие го откраднахте. Знам. Вие знаехте всичко. Цялата сделка можеше да пропадне. Много пари. „Макон-Болт“… всички… беше страхотна сделка… — Разрида се. Никой мъж не трябва да достига до такова състояние. — Трябваше да убием французите. Да убием всичките. Всички французи. Да убием всеки, който знаеше. Хънт искаше да избие и други…

— А втората бомба? В собствената ви лаборатория?

Фауст започна да трепери. Предполагам, че изпадаше в шок. Анри го зашлеви през лицето. Удряше под погрешен ъгъл и не се получи. Но беше достатъчно да върне сенатора към царството на живите.

— Разкажи ми за другата бомба.

— ЦСС. Мръсници. Шибани проклети копелета. Проклети лайна. Провеждаха свои… техни шибани тестове. В нашите лаборатории. Зад гърба ни. Бяха надушили нещо. Централните счетоводни служби. Копелета до един. Мислеха се за богопомазани… бяха сформирали екип в лабораторията. Трябваше да ги отстраним. Да отстраним всички, които знаеха нещо. Можеха да развалят всичко. Хънт каза, че трябва да ги убием.

Анри беше започнал да се задъхва.

— А къде са дискетите?

— Не знам? — Фауст повиши глас. — Господи, не зная. Не зная. Всички ги търсят. Убиват заради тях. Но аз не знам нищо… нищо повече… моля ви…

— Къде са дискетите?

— Моля ви, не ме наранявайте повече.

Анри се изправи и с всичка сила блъсна с обувката си корема на сенатора. Фауст се просна по гръб на килима. Кръв и лой. Съсипване на божествените дарове. Французинът премести крака си по-надолу.

Фауст изпищя. Обувката прескочи към лицето му. Огромното тяло започна да се гърчи. Докато Анри не го изрита обратно в стабилна поза.

Очите на Фауст гледаха през тавана.

— Няма какво… — каза Анри и за пръв път си позволи да пусне в гласа си истинско чувство. — Нищо, което да мога да ти направя… нищо не е толкова ужасно, че да те накаже за постъпката ти. — Поклати глава. — Чудя се дали дори в момента осъзнаваш какво си извършил. Всичко, което си убил и разрушил. С мръсната си душица.

Извади от джоба си сгъваем нож и хищно клекна на пода.

— Пощадете ме — замоли се сенаторът. Гласът му беше глух, очите незрящи. Вече не разбираше нищо. — О, господи. Моля ви, пощадете ме. Съжалявам, толкова съжалявам. Не ме наранявайте повече.

Анри започна от раздраното място, където преди беше ухото на сенатора, и прокара ножа през гънките по двойната брадичка на Фауст. Острието режеше леко. Бях чувал, че човек не може да усети прерязването на собственото си гърло, но все още не знам дали е вярно. Фауст поне не показа да усеща нещо. Затвори очи и окървавените му устни потрепериха.

Не бях очаквал това. Но и не направих нищо, за да го спра.

Стояхме и гледахме как умира. Знаех, че е истина, но си оставаше нереално. Не вярвах, че тази сцена е част от живота ми.

Кръвта шуртеше по килима.

Осъзнах се, когато Жерар тръгна към вратата на дрешника. И за пръв път проговорих.

— Не.

Жерар спря. И двамата французи ме погледнаха. През ума ми мина, че може и да не изляза от тази стая. Но вече не се страхувах. Повторих:

— Не.

Може би в гласа ми имаше нещо ново. Или Жерар се престараваше и не беше много сигурен, но не продължи към дрешника. Стояхме, сякаш времето и светът бяха спрели. Чакахме Господ да отсъди. Анри трябваше да ме подкрепи. Надявах се двамата да успеем да предотвратим убийството, дори и Жерар да беше шефът.