Ралф Питърс - Изменникът

— Целият свят ни гледа — му казах.

— Какво?

— Мантра. От времето на романтиците.

Изсумтя.

— Мисля, че си един глупав проклет мечтател. Но трябва да работим заедно.

— Знаеш ли, грешиш. Наистина ми пука за смъртта му. Не заради самия него. Но вярвам, че в края на краищата законът е единственото, което имаме. И продължавам да го вярвам, дори и сега.

— Законът ще ти се изсере отгоре.

Свих рамене и отворих вратата.

— Сигурно. Но ще продължа да вярвам в него.

Жерар се размърда. Анри ме погледна с очите на революционер, изправил се на барикадите.

— Трябва да си готов да се бориш.

— Готов съм. Но не можеш да ме накараш изведнъж да свикна с убийствата.

— Слушай, Джон. Още хора ще умрат. Така че се приготви за това. Надявай се само и ти да не си между тях. — В гласа му нямаше заплаха. Повярвах му. Щеше да има още убийства. Бях готов да участвам в тях, но не и да започна да ги одобрявам.

— Ще видим — казах на излизане.

— Не. Ти ще видиш.

Тръгнах към къщи. Паветата на тротоарите бяха натрошени. Човек трябваше да внимава къде стъпва даже по светло.

Дори в собствените си очи изглеждах като жена, която е решила да прави секс, но се чувства задължена да защитава докрай невинността си. Знаех, че Анри е прав. По-прав, отколкото му признавах. Ако някой си го просеше, това беше Фауст, предателят на гласуваното му доверие. Но въпреки всичко не бих искал да бъда този, който да го елиминира. Не и по този начин. Може и да значеше, че съм страхливец. Или че съм слабото звено.

Истината е, че аз съм създаден да живея като средностатистически американец, с ходенето на църква в неделя и всичко останало. Вярвах в Господ — особено когато не се замислях много-много — и по принцип не бях настроен критично. От мен нямаше да излезе добър французин.

Между два от светофарите на тротоара изскочи някакъв човек. С пистолет.

— Предай се, копеле! По-бързо. Предай се, мамка ти!

Беше ветеран, не просто хлапе, излязло да си изкара пари за чифт нови маратонки. Държеше ме на разстояние, така че да може да парира всяко мое движение. Стоеше разкрачен и леко приведен, като борец. Готов, за каквато и гадна изненада да му беше подготвил живота.

— Добре. Добре. Портфейлът ми е в задния ми джоб. Ще бръкна да го извадя.

— Млъквай, копеле такова, и го давай, майната ти. Само хвърли скапаното нещо насам.

Подхвърлих портфейла в краката му.

— Сега лягай долу. Лягай на шибания си корем.

Легнах по корем. Не вярвах да ме застреля. Изглеждаше прекалено организиран, прекалено умен. Но животът е пълен с изненади. Щеше да е невероятно, ако насред всичко това най-неочаквано ме очистеше някакъв дребен крадец.

— Майната ти, копеле. Това ли е всичко?

— Да.

— Нямаш даже карти за телефон.

Оставих го да си беснее.

— Мръсно въшливо копеле. Трябва да те пречукам като проклето куче и да ти спестя мъките.

— В преградката има две кредитни карти.

— Да не ме мислиш за толкова тъп? Не ти ща шибаните карти. — Портфейлът излетя и се удари в главата ми. — Стой така, чуваш ли? Стой така, майната ти, мръсно копеле такова.

Лежах както ми беше казано и слушах как стъпките му набират скорост и накрая изчезват с бързината на спринтьор.

Когато звукът от тях замря, се изправих и вдигнах портфейла си. Безпристрастно събрах документите и кредитните карти, които беше разпилял наоколо. Имах чувството, че е най-нормалното нещо, което ми се е случило тази седмица.

Спах неспокойно. Докато не ме събуди телефонът.

Подскочих в капана си от увъртени чаршафи. Напоени от потта от кошмарите. В стаята се промъкваше дневната светлина.

Главата ме болеше като след запой. Само че липсваше удоволствието от пиенето.

Кабелът на телефона се беше увъртял. Дръпнах го силно и вдигнах слушалката. В ухото ми избухна на талази шумът.

— Ало.

— Буден ли си, войниче? Да не те събудих? — Гласът на Дики.

— Да, буден съм.

— Добре. Защото имаме да обсъждаме сериозни неща.

— Телефонът ми може да се подслушва…

— Млъкни и слушай — каза Дики. — Просто ме изслушай за минута. Натресоха ми мъртъв сенатор. С гърло, прерязано като на агънце. И още не съм ти казал всичко. Май е бил изтезаван от сериозни психари. Ако не се е правил на онова копеле, художника с отрязаното ухо.

— Не можем ли да поговорим по-късно и…

— Ти ще говориш по-късно. Аз още не съм свършил. Значи си имам мъртъв сенатор, разбра ли? И аз, и приятелчето ми от армията съвсем случайно имаме обща позната, която работи за този сенатор. В екипа му, както подразбрах. На бас, че си въртиопашката и там. Ама в този град не можеш да скучаеш, а? Аз и приятелят ми по една случайност знаем, че тя не е много примерно момиче. Има си досие почти откакто е проходила. И какво искаш да ме питаш, дали историята има нещо общо с желанието на данъкоплатеца да му се спести една сенаторска пенсия? Е, просто съвпадение, но на възглавницата на този сенатор — а и на разни други места — имаше руси косми. И ако просто ченге с малко познания по биология може да се довери на отвратителните петна по леглото, сенаторът добре се е позабавлявал, преди да се отмени кандидатурата му за следващите избори. Обаче на сцената на престъплението няма руса жена, нито жива, нито умряла. А онзи със сигурност не се е самоубил. — Дики пусна една от отвратените си въздишки. — Що се отнася до мен, из цялото място лазят копелета от ФБР, пресни-пресни от колежа. Защото този е проклет сенатор. Толкова са умни, че вече са разбрали всичко. Само дето не знаят това, което аз и приятелчето ми от армията знаем. Нека те питам нещо, твое геройство. Достатъчно ли си буден, за да смелиш фактите и да предположиш чии може да са русите косми?