Ралф Питърс - Изменникът

Страхувах се от подготовката и правилата им, от навиците и желанията им. Дори и сега не можех да допусна Кори да умре. Просто така. Беше прекалено реална.

— Остави момичето — каза накрая Анри. — Животът й няма значение.

Грешеше, разбира се. Но нямаше да му кажа, въпреки че сигурно трябваше да го направя.

— Не се бяхме разбрали да го убивате — казах.

Ситроенът се влачеше от един светофар на друг по „Масачузетс“. Жерар леко похъркваше, напълно спокоен, като момче за всичко, изморено след изтощителна нощна смяна. Анри се замисли върху думите ми.

Хванахме светофарите на Кънвеншън Сентър и той използва паузата да се обърне назад през седалката.

— Прав си. Не се бяхме разбрали така. Не влизаше в споразумението, но не беше и изключено от него. Не мислех, че за теб ще има значение.

— Убийството има значение.

Светна зелено. Засилихме се към следващия светофар. На ъгъла някакво същество в мръсна като за улицата униформа се беше навело над кофа за боклук. Повръщаше или търсеше нещо.

— Това е наивно — ми каза Анри. — Но ти не си наивник.

Лъжеш самия себе си. Не можеш да се освободиш от нещата, в които ти се иска да вярваш. Понякога ми приличаш на роб. Роб на вярата в удобните неща. В Африка видях толкова много смърт, че накрая тя само ме отегчаваше. Газех в трупове също както децата шляпат в морето. Без да им обръщам внимание. Животът на мъжете и жените е по-евтин от зрънца ориз, Джон. От капка вода. — Замълча, но продължи, преди да успея да отговоря: — Виждал съм хора… заклани като животни. С отрязани рибици. Виждал съм хора, които ядат хора. И в Париж лъжат. Както и в Лондон, и в Ню Йорк. Не биха го публикували във вестниците си. Защото не отговаря на философиите им, на това, в което са свикнали да се кълнат. Помисли си. Виждал съм мъже, които ти обясняват защо месото на малките деца е по-добро от месото на възрастен човек. Докато се смеят и оголват големите си бели зъби. Докато пекат женски бут. Мислиш си, че животът има някаква стойност и не бива да бъде отнеман. Значи си още дете. Хората умират и биват изхвърляни като използвана тоалетна хартия. — Размаха ръка към предното стъкло. — Погледни този град.

— Убийствата имат значение.

Французинът поклати глава. Пак се беше обърнал и караше. Представих си тънката му усмивка.

— О, да. Имат. Но не в смисъла, който ти влагаш. Имат значение, защото човек заслужава да умре. Заслужил е смъртта си. Накрая всеки си получава заслуженото. Но животът… самият живот… е маловажен.

— Не.

Минахме покрай разрушена кооперация, задната стена на която липсваше. Беше зад Чайнатаун. Отляво спеше и сънуваше добрите дела от младостта си сградата на Националното радио.

— И какво трябваше да направим? — попита Анри. Беше ядосан и акцентът му личеше повече от обикновено. — Трябваше да съберем доказателства ли? Да го преследваме със закона? Да помолим правителството да го съди? — Изсмя се, сякаш смехът му причиняваше болка. — Не мисля, че щяха да отсъдят правилно. Щеше да има много лъжи. Задкулисни сделки. Но не и правосъдие.

Беше мой ред да се замисля. Вече завивахме към осветената фасада на „Юниън Стейшън“, когато попитах:

— Вашето правителство… би ли одобрило то едно такова убийство? Имаш ли разрешение за такова нещо? Или ти дойде отвътре?

Сви рамене.

— Има ли значение?

— Нямал си разрешение, нали? Просто го направи.

— Правосъдие не съществува. Никъде. — Зави надясно.

— Хората сами отсъждат. Смелите хора. В противен случай…

— Повдигна едната си ръка от волана и щракна с пръсти. — Le deluge 45 45 Потоп (фр.) — Б.пр. .

Куполът на Капитолия проблясваше през короните на дърветата.

— Вярвам в закона — каза Анри. Гласът му отново беше спокоен. — Докато не се замеси с правосъдието. Вярвам, че законът трябва да действа и за дребните неща. Вашият закон защитава ли малкия човек срещу големия? Можеш ли да ми отговориш утвърдително на това? Щеше ли този човек да стигне до съда? — Зави към Ийст Кап. — Страданието е запазено за обикновените хора. За хората в тези лаборатории. За семействата им. Но за големите хора има само скандали. После написват по някоя книга и се женят повторно. Започват на чисто. Merde.

Беше схванал същината на Америка.

— Спри тук — му казах. — Искам да повървя.

Бяхме пред библиотеката „Фолгър“. В топлата нощ белият мрамор сякаш фосфоресцираше. Върхът на цивилизацията.

Анри спря до тротоара.

— Свършихме. За днес. Внимавай. Имаш номера на пейджъра и на телефона ни.