Ралф Питърс - Изменникът

— На следващата пресечка сме — каза Анри. — Насам. Има алея. Трябва да пазим тишина.

В пазенето на тишина съм добър. Опит, трупан от нощните дежурства и бързото измъкване от чужди спални. Но в сравнение с тия момчета бях направо тромав. Сериозни тренировки и beaucoup 43 43 Много (фр.) — Б. пр. опит. Движеха се така, сякаш бяха безтегловни. Телата им изведнъж олекнаха. Като че ли костите и мускулите им бяха изчезнали. Внимателно ги следях в очакване всеки момент да се стопят в тъмнината. Промъкнахме се покрай някакви кофи за боклук и миризмата им беше по-тежка от телата на придружителите ми. Жабарите надминаха очакванията ми. Беше все едно да откриеш, че учителят ти в неделното училище е цар на кючеците.

Градските шумове се завърнаха. Сирени. Змийското съскане на колите в далечината. Музика, основно барабани, от съмнителните квартали около нас. И влудяващото жужене на насекомите, напастта за упадащата ни цивилизация.

По алеята светеше улична лампа. Жерар излезе начело и внимателно я заобиколи. Видях как сянката на ръката му се пъха в раницата и се появява по-дълга и с различна форма. Наистина бяха проучили мястото. Той се приближи до някаква монтирана върху пилон метална кутия, отвори я и продължи да работи на светлината на миниатюрното фенерче, което държеше със зъби.

Анри стисна с възлестите си пръсти рамото ми и със свободната си ръка ми посочи гърба на боядисаната в светло къща, имитация на кметствата в тяхната част от света. Тази обаче беше частна собственост. От двете й страни започваха малки алеи. Отзад беше на четири етажа, което значеше, че откъм улицата ще е на три.

Анри посочи с глава, сякаш ръката му не беше достатъчен ориентир, и прошепна.

— Там. Виждаш ли?

Погледнах. Обучен съм да бъда наблюдателен, но не бях забелязал, че иззад две от щорите на горния етаж се процежда мека светлина.

— Слушай — казах. — Този тип събира оръжия. Трябва да има сериозни запаси.

— Тихо. Не се безпокой. Колекцията му е заключена в стая с аларма. Страх го е от тях.

— Дано да си прав.

— Вътре ще трябва да се изкачим по стълбите. Алармата винаги е там. Върви с разкрачени крака. Така, че да докосваш стената и парапета. Внимателно. — Огледа ме преценяващо през тъмнината. — Може би трябва да се опиташ да се отпуснеш.

Наистина трябваше. Но оттук нататък връщане нямаше. Започваше контраатаката.

— Моментът е решаващ — казах. — Обръщам нова страница.

Анри се приближи толкова близко, че усещах мириса на изминалия дълъг ден в дъха му.

— Мисля, че ти вече си я обърнал — каза. — Само че едва сега го разбираш. Сложи си маската. И ръкавиците. — Говореше почти бащински. Умееше да разбира хората. Гледах го как се подготвя за акцията и последвах примера му. Лицето и бинтът му изчезнаха под черната материя.

Жерар се върна. Призрак. От маската главата му приличаше на къс тъмен метал. Не се виждаше дори бялото на очите му. Един по един се прехвърлихме през ниската дъсчена ограда. Може и да му бях нанесъл някой и друг удар, но Анри я прескочи като котенце. И двамата тупнаха безшумно от другата страна. Направих каквото можах, но бях по-тежък и ми липсваше опит. И гъвкавост. Приземих се с трясъка на парашутист.

Жерар вече беше прекосил градината. Светлината от фенерчето му проследи част от приземната стена и се спря на поредното алармено табло. На „Бел Атлантик“ им се отваряше основен ремонт. Алармите са пречка само за аматьорите, но бяха напълно достатъчни за град като Вашингтон, където влизането с взлом е тийнейджърско хоби.

Докато Жерар се оправяше с кабелите и сензорите, Анри се изкатери на остъклената веранда и я отвори. Наистина бяха бързи. Пуснах Жерар пред мен и влязох последен. Движех се зад тях на разстояние, достатъчно, за да реагирам, ако нещо се обърка.

Изведнъж ми хрумна, че един от деветмилиметровите патрони може и да е приготвен за мен. Ако нещо в плана се обърка.

В къщата беше по-тъмно. Чуваше се дишането на трима мъже. И музика. Тих джаз от горния етаж. Усетих, че Жерар се усмихва. Музиката улесняваше нещата. Макар да значеше и че жертвата е още будна.

Очите ми бавно привикваха с тъмнината и започваха да различават предметите наоколо. Силуетите на новите ми партньори. Вертикалното езерце на огледалото на стената до мен. Кошмарното бледосиньо на кухненските уреди в стаята, отделена от коридора с арковидна врата.

Тръгнахме нагоре.

Вървях след тях, разкрачен, както ми бяха казали. Опрях се за равновесие на парапета и усетих, че дървото е влажно. Чак по-късно осъзнах, че влагата идва от собствената ми длан. Потях се през ръкавиците.