Ралф Питърс - Изменникът

Нов разговор между Равел и Дебюси. Жерар се обърна, изгледа ме подозрително и измърмори нещо, което не чух.

— Мисля, че ще се съгласят — каза Анри. — Но и за това трябва да се допитам до шефовете. Става дума за много пари.

— Глупости.

Наведе глава. Можех да си представя изражението му. Повдигнатата вежда. Свитите устни. Броящите несъществуващи банкноти очи.

— Ще говоря с тях.

— Бъди убедителен.

— Ще опитам. Не е толкова лесно. Преди винаги имахме пари за подобни цели. Но сега… виждаш как е.

Подминахме супермаркета на 14-а улица и навлязохме в централната правителствена зона. Осветени импозантни сгради търпеливо чакаха пристигането на стопаните си. По това време улиците бяха пусти като археологически разкопки.

— Добре. Постарайте се — казах. — А сега да повторим. Обещахте да ми помогнете да си върна Тиш. Жива и здрава. Ако е необходимо, ще ни измъкнете оттук и ще ни помогнете да започнем отначало. Ще питаш за парите и допълнително ще потвърдиш публикуването на дефектите на ББСП. В замяна получавате дискетите. Ако и когато ги намеря.

— А ако не ги намериш?

— Уговорката за Тиш остава.

— Не е кой знае какво за нас.

— Глупости. Ако получите дискетите, ще държите най-голямата световна тайна в момента. Истинска компенсация за la belle France. Както и отмъщение за бомбата в лабораторията ви. Аз не получавам нищо.

Жерар изведнъж се разприказва. На френски. Все същият пренебрежителен тон. Размаха свободната си ръка към мен, после изхвърли фаса си през прозореца и потъна в обичайното си намусено мълчание.

— Какво иска Морис Шевалие? — попитах Анри.

Галът сви рамене.

— Нищо, само мисли, че за човек с много врагове и нито един приятел поставяш прекалено много условия.

Спряхме пред огромна къща в колониален стил в Колорама. Отпред липсваше бронзовата табелка, но предположих, че по някакъв начин е свързана с френското посолство. Жерар влезе, а аз и Анри останахме в колата да обмисляме въпросите към жертвата.

— Трябва и нещо определено за Боб Нечестни — му казах. За трети път. — Не само намеци или това, до което сме стигнали по пътя на логиката.

— „Димящият пистолет.“ 42 42 Неоспорима улика според криминалните романи. — Б.пр.

— Да, димящият пистолет. Детайли. И причината за взривяването на лабораторията в Джорджия. Важно е. Трябват ни доказателства, по които да насъскаме медиите. След като измъкнем Тиш.

— Никакви медии. Не и този вид публичност. Още не.

— Добре. Ще се споразумеем за това. Но трябва да разберем за лабораторията.

— Мисля, че за теб е по-важно, отколкото за нас.

Поклатих глава.

— Нещата са свързани. — Разтърках очи. Чувствах се изтощен. Бях добре, когато действах, но нямах нерви да продължавам да чакам.

Покрай нас забави патрулна кола. По-скоро от скука, отколкото от любопитство. Наистина трябваше да говоря с Дики. Бях решил да заложа на няколко места. Не губех нищо.

Жерар се върна с малка раничка в лявата ръка и нова цигара в дясната. Оръдията на труда му, предположих. Бях очаквал да видя металния куфар с машинката, която бяха използвали върху мен.

В колата Жерар подаде на Анри 9-милиметров пистолет, почисти своя и зареди нов пълнител. Аз не получих оръжие, но ми беше подхвърлен някакъв черен парцал. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера предназначението му. Маска на командос. Беше от някаква синтетична материя, с дупки за очите и устата. Много по-удобно от нахлузения на главата чорапогащник. Когато наближихме, ми подхвърли и чифт ръкавици. На пипане бяха тънки като презерватив и също толкова чувствителни. Нямаше да има отпечатъци.

Навлязохме в Джорджтаун. Паркирането беше проблем дори след полунощ. Обикаляхме, Анри и Жерар псуваха на смени. Бях свикнал с речта им дотолкова, че да си преведа оплакването на Жерар, че е по-зле и от Париж.

Паркирахме шест преки надолу от къщата. Ситроенът не беше с дипломатически номера, нямаше по-близо позволено за паркиране място, а моментът не беше подходящ да се набиваме в очите на полицията.

Трима промъкващи се по мирните улици мъже. Много след приличния час и без куче, което да се преструват, че разхождат. Пистолетите под ризите на Сезан и Мане нямаше как да минат за буци от херния. А и носът на Анри беше бинтован. Всяко свястно ченге от полицейските управления наоколо трябваше вече да ни е надушило и да ни арестува само по миризмата. Най-доброто, на което можехме да се надяваме, беше, че случайният минувач ще ни вземе за трима новаци, тепърва навлизащи в професията, и ще се разкара.