Ралф Питърс - Изменникът

— Ем си го просеше. Беше лайно.

— Нека се осмеля да не се съглася с теб. И… как го направи? Накара го да се наведе и да те целуне? За да отвлечеш вниманието му? Или се предполагаше да е изненадваща среща на улиците на Вашингтон. Ем среща стария си познат от армията Али Алстрьом?

Кори отметна назад заблудилите се покрай ухото й кичури и се наведе към мен.

— Джон, знаеш ли, че гаджето ти не може да има деца?

— Не сменяй темата.

— Искаш ли да знаеш защо не може?

— Не.

— Тогава и двамата трябва да признаем, че е по-добре да забравиш някои неща.

— Не намесвай Тиш.

— Ти си този, който толкова много иска да я намеси в живота ни.

— Тиш просто никога не е имала късмет, Кори.

Изсмя се. Никое човешко същество не би трябвало да се смее така, докато е още младо.

— Няма такова нещо като късмет. Но тя не го разбира.

Както не разбира и всичко останало. Познавам тия като нея. Сигурно ти е пробутала сцената колко много съжалява. Цялата в сълзи. „О, не мога да ти родя бебчета…“ Стегни се, Джон. Такива като нея не изпитват съжаление. Само я е яд, че са я хванали.

— Разкарай се.

— Вярваш в представата, която си си създал за нея. Тя е просто кучка, която за момента се държи добре. Защото си мисли, че е спечелила от лотарията, и иска да е сигурна, че ще си получи наградата. Ако наистина направиш глупостта да се ожениш за нея, няма да минат и шест месеца и тя вече ще е коленичила и ще прави свирки на някой агент или продуцент. Може и на момчето, което ви носи вестниците.

— Отвращаваш ме.

— Просто съм откровена.

— Не, не си. Ти си самият дявол.

— Джон, знаеш ли какво се случва с романтиците? Децата им никога не приличат на тях.

Телефонът иззвъня. И двамата млъкнахме. След второто позвъняване Кори ми каза:

— Кажи му, че това, което иска, е у теб. Съгласи се да се срещнете. На твой терен. Това е шансът ни, Джон.

Звънеше жена, която се представи като Мелиса. Предложи ми специална занижена начална сума за издаване на нова „Мастъркард“.

Затворих.

— Търговски агенти.

Кори имаше един начин да те погледне така, сякаш се целеше с невидима пушка.

— Беше онзи полицай, нали?

— Не. Беше оферта за кредитна карта. Наистина.

— Джон, трябва да обсъдим това. Какво точно си казал на полицията?

— Почти нищо. Само необходимото, за да ме пуснат да си ходя.

— Ченгето ли ти каза? За мен и Али?

— Да.

— Какво друго знае за мен?

— Мисли те за таралеж в гащите. Предупреди ме да стоя надалеч от теб.

— Следи ли ме?

— Предполагам, че му се иска. Но тук е Вашингтон, скъпа. Ченгетата са заети в двайсет и четири часово ровене из хорските мръсотии. Ние сме дребни риби.

— Разбрал ли е нещо?

— Не мисля. — Но аз бях разбрал. Кори беше прекалено добра за Холивуд, но поне веднъж аз разполагах с повече информация от нея. Което значеше, че не е толкова гъста с Хънт и компания. Който и да подслушваше телефона ми, не беше споделил информацията с Кори. Предполагам, че и с Али. Поне ми се искаше последното да е вярно. Но и вярвах, че благодарение на обаждането на Дики Хънт ще приеме Кори за сто процента ненужна. Знаеше, че ченгетата са я свързали с убийството на Фауст. Което не беше извършено под благословията му. Предполагам, че изгаряше от нетърпение да си поговори с Кори за това.

Залозите продължаваха да се покачват.

— Не казвай на полицията нищо повече от необходимото — каза Кори. Искрено. — Няма да ти е от полза.

— Кори, стигнал съм дотам, че ме е страх да кажа нещо на самия себе си.

— И на другия. Французинът, който беше тук. Онзи, с когото се би. Опитвал ли е пак да се свърже с теб?

Зачудих се дали ме изпитваше. Бях готов да се проваля.

— Не, мисля, че ченгетата успяха да го уплашат. Жабарите още фучат за бомбата в лабораторията си. Но дори и те имат достатъчно мозък да преценят, че не съм забъркан.

— Стой настрана и от тях — каза Кори. — Не им казвай нищо. Аз съм единствената, на която можеш да разчиташ. Повярвай ми.

Телефонът иззвъня пак. И двамата подскочихме.

Беше Али.

— Джон. Хей, Джони. Шибаният часовник си тиктака. Тик-так, тик-так. Имаш ли добри новини за мен, а? Получи ли откровение?

— Може би.

— Какво е това, по дяволите? „Може би.“ Говори!

— Не по телефона.

— Не ми губи времето, Джони.

— Майната ти, Али. Достатъчно съм анализирал ситуацията, за да разбера, че ти имаш много по-голяма нужда от мен, отколкото аз от теб. Ти си един нещастник. Така че зарежи ролята на лошо момче.

— Джон, гледал ли си порно? От тия, дето цялата банда се изрежда на някое маце и после започват да я измъчват? Режат я парче по парче. И накрая я убиват. Направо пред камерата. Е, мое задължение е да ти кажа, че свръхреалистичното кино не е само една от легендите на съвременното изкуство. Само трябва да преминеш границата и ще видиш как се снима. В едно малко ранчо по магистралата към Мексико. Рижата има потенциал на звезда.