Ралф Питърс - Изменникът

Наведе тяло напред и попадна в по-плътната сянка, хвърляна от едно бюро с подвижен плот.

— Виждаш ли, Джон, родината може и да ни забрави. Хората горе не се интересуват от нищо друго, освен пари и преходни забавления. Нямат ценностна система, нямат чувство за чест. Ами погледни ги. — Посочи надолу към центъра на града. — Липсва им достойнство в обикновените неща. Мръсни, безскрупулни, егоистични дребни хора. — Потърка нос с кокалчетата на дясната си ръка — Но ние още имаме приятели, на които да можем да разчитаме. В отбранителния бизнес. Те имат нужда от нас също толкова, колкото и ние имаме нужда от тях. Заедно спечелихме Студената война. Победихме руската икономика. Можехме и да се бием с копелетата, но не стана необходимо да се стига дотам. Сега трябва да направим всичко възможно да не се отпускаме. Китайците само това чакат. — Помръдна едната от веждите си в сянката. — И руснаците. Никога не знаеш какво може да ти се случи. Може и да се върнат. Те са зъл народ.

— Сър, руснаците няма да се размърдат поне още половин век. А китайците.

Прекъсна ме с властен жест на голямата си ръка. Все едно регулираше потока на думите.

— Джон, не искам да изпадаме в политическа дискусия.

Имам друга работа. Въпреки че с удоволствие бих разисквал проблема с теб в един по-късен момент. — Наклони глава под любимия на боксьорите тъп ъгъл. Залязващото слънце близна с лъчите си кожата му и освети покаралата около челюстта брада. — Сега, за тази работа из вестниците. Плюс всички намеци. Не е добре за армията, Джон. Въобще не е. Бомба в колата на военен. Полицейска намеса. Мъртва жена. Жена, за която е… съмнително дали е отговаряла на стандартите за съпруга на един военен. А и чух слухове — нищо определено, да сме наясно, че си се забъркал и в по-сериозни неща. — Голямата му глава се поклати като излизаща от чувала си кобра.

— Сериозни обвинения, Джон. Такова нещо може да съсипе една обещаваща кариера. Или дори по-лошо. Правилникът на Военния съд може да бъде много строг.

— Сър.

— Не ме прекъсвай. Опитвам се да ти помогна. — Намести се в стола си и към очите му плъпнаха кафяви сенки. — Реших да не те предавам на правосъдието. Лично се намесих в твоя полза. Заради добрата ти служба досега. Армията няма нужда от още скандали, Джон. Моментът е такъв, че не можем да си го позволим. — Видях очите му. Бяха ярки като кехлибар, единствената част от лицето му, която не беше потънала в мрак. — Искаш ли да навредиш на армията? Точно когато се борим за съществуването си покрай тази проклета история с бюджета? Искаш ли да предадеш приятелите, другарите си и всичко, в което досега си вярвал?

— Сър, какво…

— Не ме разбирай неправилно. Не те карам да правиш нещо, което противоречи на съвестта ти. Просто искам да постъпиш правилно. Да допринесеш за отбраната на тази страна.

— Изсумтя. — По дяволите, не я предавай.

— Сър, какво точно искате да направя?

Погледна ме, изпъна се в стола и тялото му най-после излезе от сянката. Отново напомняше на кобра. Вече ядосана. Много. Изразът на лицето му дори в тази поза изразяваше настървение. Много над нормалното. Джон Браун 28 28 Герой на Севера, чието убийство индиректно води до Гражданската война. — Б.пр. , готов да се срещне с осемнайсетте куршума.

— Знаеш какво трябва да направиш, Джон. Това е, което исках да ти кажа, полковник Рейнолдс. Имаш право на избор.

Да се погрижиш за страната си — и собственото си бъдеще — или да съдействаш за гибелта ни.

— Сър, ако става дума за дискетите, трябва да… Скочи от стола си. Сякаш невидим французин му беше пуснал машинката си.

— Не знам за какво говориш. Не съм запознат с подробности. Извиках те просто да те посъветвам. За твое добро. Ние сме загрижени за теб. А сега, ако ме извиниш.

Излезе бързо. След секунди адютантът се появи, за да почисти стаята. Изгледа ме със съчувствие.

— Господи — каза. — Не е трябвало да му противоречите.

Не го погледнах. За последен път се насладих на генералския изглед към реката. Слънцето беше превърнало калната вода в посипано с диаманти злато.

— Генерал Габриели винаги печели — ми напомни адютантът.

Човек не може непрекъснато да се страхува. Подкарах обратно към Хълма и завих към авеню „Пенсилвания“. Там имаше един малък гръцки ресторант, в който двамата с Тиш веднъж си бяхме запазили маса. Знаех, че е глупаво, но бях решил с вечерята да изпия повече от една чаша вино. Ако навремето бях пътувал с „Титаник“, водолазите щяха да намерят скелета ми в килера с шампанското.