Ралф Питърс - Изменникът

Предстоящият ни разговор ме плашеше.

Набрах номера на пейджъра на адютанта му и веднага ми се обадиха от мобифон. Адютантът се представи като майор Рипли, а тонът му ми даде да разбера, че поради поста си по-високо от него в йерархията стоят само няколко подполковници. Все пак не пропусна да се обърне към мен със „сър“.

— Разбрах, че генерал Габриели иска да ме види.

Понижи глас.

— Сър, генералът почти приключи за днес с голфа си. Удобно ли ви е да изчакате за малко?

— Не е ли малко горещо за голф?

— Генералът е страстен играч.

— Печели или?

— Генерал Габриели никога не губи.

— Случайно да сте син на генерал Рипли?

— Да, сър.

Беше близо до ума. По неписан закон много от генералските деца минаваха през Пентагона като капитани или майори. Системата беше толкова затворена и работеше така безотказно, че пред нея мафията изглеждаше направо сбирщина мърлячи.

— Полковник Рейнолдс — каза адютантът. — Задръжте само за момент, сър. — Чувах гласове и откъслечни думи, нормалните шумове.

Рипли се върна на телефона.

— Сър, генералът ще ви очаква в дома си във Форт Макнеър, 1800. Не е задължително да идвате с униформа.

Последното си беше божия благословия. Предвид времето. Най-добрата армия в света обличаше офицерите си в полиестер, чудото на текстилната промишленост. Държеше топло през лятото и хладно през зимата. Може би, защото в суматохата след сексуалната революция съпругата на някой от главнокомандващите твърдо да е отказала да глади повече проклетите му панталони.

Пооправих малко от разрушенията, които си бяхме нанесли с Рогоносеца, и пак си взех душ. Водата пареше на устната ми, която беше подута и чудесно цепната на едно място. На милиметри от лявото ми око се появяваха лилави петна. Хубавото беше, че урината ми бе избледняла до розово.

Застанах пред голямото огледало на гърба на вратата. Тялото ми беше цялото в синини и не можех да се изправя. По времето, когато животът ми течеше нормално, работех много. Добрата ми форма беше едно от нещата, с които се гордеех, нещо като основно задължение. Сега от нея не беше останало много. Облякох риза и меки панталони. На излизане се обадих на погребалната агенция и съобщих на телефонния секретар, че клиентът им е възкръснал.

Включих се към ленивото съботно движение на магистралата през отбивката на 6-а улица. Жегата беше размила очертанията на града. Отклоних се преди мостовете и до ресторантите на реката карах след един туристически автобус. В Макнеър дежурният офицер провери документите ми.

Форт Макнеър е построен на най-хубавия парцел край Вашингтон, райско кътче точно на мястото, където река Анакостия се влива в Потомак. В предната част на малкия полуостров се намира разкошната, екстравагантно построена по времето на Теди Рузвелт 24 24 Президент на САЩ (1901–1909). — Б.пр. сграда, в която сега се помещава Националният военен колеж. Истинските обитатели на Форт Макнеър обаче са генералите, разпръснати из подредени в спретната редица домове край реката. С изглед — мечта за всеки строителен предприемач.

Името на Габриели беше написано на табелка пред къща на два етажа, която само поколение преди моето би минала за огромна. Сега повечето еднофамилни къщи в предградията бяха също толкова или дори по-големи. Но тълпите от магистрала №7 си нямаха изглед към реката.

Адютантът ми отвори вратата и ме съпроводи през няколко стаи, обзаведени с боклуците, които отегчени съпруги обикновено купуват, докато са на разни панорамни екскурзии. От климатика въздухът вътре намирисваше леко на мазе. Габриели ме чакаше в кабинет, който беше успял да улови малко от речната светлина. Не се беше преоблякъл след голфа. Оранжева тениска с V-образно петно пот на гърдите. Три четвърти панталони на зелени и бели карета. Генералите не трябва да бъдат оставяни сами да избират цивилните си дрехи.

Габриели беше едър човек. По-висок от мен. Поздрави ме, сякаш си прочистваше гърлото. Ръката му беше потна, със силни пръсти, но мека длан.

— Сядай, сядай. Искаш ли кола? Дан, ще бъдеш ли така добър да донесеш на подполковник Рейнолдс една кола? И се обади във военния клуб. Остави съобщение за Пънчи Хънт. Кажи му, че двамата с Гейл може да позакъснеем малко.

Габриели седна с гръб към клонящото на запад слънце, така че лицето му оставаше в сянка. Започна меко:

— Подполковник Джон Рейнолдс. Оценявам, че ми отдели време от уикенда си. Изглежда, си много зает човек. Началникът ти не можа да те открие. — Усмихна се за момент. — Горкият Мори наистина се видя в чудо.