Ралф Питърс - Изменникът

— Добре — каза Дики. — Дай ми касетата.

— Какво?

— Казах да ми дадеш проклетата касета. — Той поклати глава. — Трябва съвсем да съм изперкал.

— За какво говориш?

Погледна ме, сякаш бях неизразимо глупав.

— Няма да те прибера. Не още. Но заповедта си стои. И мога да я вкарам в действие, когато си поискам. Запомни го добре. А сега ми дай касетата.

— За какво ти е?

Видях как в очите му нивото ми на интелигентност се смъкна още няколко пункта надолу.

— Тя е доказателство, за бога.

— Мога ли поне да си направя копие?

— Да. Разбира се. И после отиваме в съда и някакъв кучи син с костюм за хиляда долара се изправя и казва: „Ваша милост, това доказателство е подправено.“ Разбира се. Заповядай. Разбира се, че можеш да си направиш копие.

— Моля те. Наистина значи много за мен.

Дики издаде поредното изсумтяване.

— Касетата или ареста. И не се шегувам.

Подадох му касетата. Чувствах се, сякаш предавах самата Тиш.

Изтри чело. Потеше се дори и в студената от климатика стая.

— А сега бавно и ясно ми разкажи откъде се сдоби с тази касета.

— Беше пъхната в плик. Намерих я пред вратата. — Не знам защо го излъгах. — Тази сутрин.

Замисли се за момент, после пак изсумтя.

— Доверчиви душици. Трябва да не са тукашни. Така… значи казваш, че французинът е замесен?

— Не знам. Може би. Не знам кой я държи. Искам да разбера. — После си опомних. — Но съм готов да се хвана на бас за месечната си заплата, че е замесен в експлозията.

— Не ми е в района. Какво искаш да кажеш, че е шпионин?

— Има партньор. Преди една нощ.

Някой задумка по входната врата и полицейски глас повика Дики. Детективът излезе и двамата замърмориха кодове на дежурни и улични номера. Дики се върна. Репертоарът му от отвратени физиономии наистина си заслужаваше да влезе в каталога на „Смитсониън“ 22 22 Музей, известен с богатата си антропологична и етнографска сбирка. — Б.пр. .

— Двамата с теб трябва да си поговорим. Но точно сега си имам един двайсетгодишен, направен на решето, и шестгодишната му дъщеря с куршум във врата. Чака я инвалидната количка. Ако изкара късмет. А ти сигурно се чудиш защо маниерите ми са толкова лоши. Изпрати ме до вратата, господин полковник.

На вратата той ме сграбчи за рамото и ме измъкна навън. Беше по-силен, отколкото изглеждаше.

— Ако се ебаваш с мен, ще лежиш в затвора, докато заприличаш на Дядо Мраз. — Трябваше да извие глава нагоре, за да ме погледне в очите. — Щях да забравя. Предишното ти гадже ми харесваше повече. Ама нали съм си само едно тъпо ченге…

Кори стоеше до телевизора. Застинала. Перфектна. Спомних си какво точно бях почувствал вчера, когато се беше притиснала към мен.

Сведе глава и отметна коса назад. Първо от едната страна, после от другата. Устните й бяха разтворени като рана.

— Ти ме излъга. Вчера касетата беше у теб.

— Предай ме тогава.

Усмихна се. Използваше устните си много по-ловко от всяка друга на нейната възраст.

— Не мога — каза. — Забъркахме се заедно. Нали сме партньори. — Огледа се наоколо. — Май не си падаш по реда. Не си спомням да видях някъде ваза.

— Има една долу. На твое място отдавна щях да съм се изпарил оттук.

— Не виждам как някой от двама ни може да се върне назад — каза тя безгрижно. — Радвам се, че приятелката ти е жива. Кой мислиш, че я е отвлякъл?

— Ще ми се да знам.

— Окото боли ли те?

— Посиняло ли е?

— Не, но сигурно ще посинее малко. За какво се бихте?

— Разминаване на културните ценности.

Беше с летен костюм. Строга, както подобава на служител от екипа на сенатор. Колкото и да се мъчех, не можех да забравя. Блестящата в тъмнината плът. И меките кичури до бедрото ми.

Кори отиде до входната врата, отвори я, погледна навън и пак се върна.

— Заминаха си. — Погледна часовника си. — Трябва да се връщам в офиса. Сенаторът иска да отида вместо него на едно заседание и да си водя бележки. Конгресът работи и през уикенда, представяш ли си? През юли? — Очите й бяха потвърди от гласа. — Не искам да продължа да върша същото до края на живота си.

— Мислех, че обичаш работата си.

— Имала съм и по-лоши. Понякога ми харесва. Но мога да си представя и нещо по-добро.

— Кори… не мисля, че мястото ти е тук.

Тя се усмихна, отказвайки да сподели колебанията ми.

— Добър екип сме. Дори и още да не ме харесваш.

— Мислех, че си изплашена.

— Така е.

— Тогава защо.

— Знаеш защо. И не се срамувам от чувствата си. Така че не ставай гаден.