Ралф Питърс - Изменникът

Не исках да приемам Тиш насериозно. Упорито бях поддържал известна дистанция помежду ни. И в същото време не съм обичал никого по начина, по който я обичах. Не знаех какво точно значи това, но се страхувах, че не е на добро. Тиш сякаш беше родена да се въвлича в беди. Което пък беше и основната причина да ми харесва. Винаги съм се смятал за човек, който обича риска. Но когато рискове действително се появяваха, се държах като страхливец.

Безсмислено е да твърдиш, че хубавите неща идват след неприятности като тази, в която се бях забъркал. Но, от друга страна, е полезно да се вгледаш в себе си. Да купиш на някого скъпа китара е лесно. Истината беше, че всеки път, когато усетех, че се обвързвам сериозно с Тиш, невидима кучка от Клуба на офицерските жени подшушваше в ухото ми, че Тиш е бита карта.

Всичко, което исках в момента, бе да се прибера вкъщи, да включа новото видео и да изгледам филма, отново и отново. Беше жива. И ако някога успеех да си я върна, нямаше да проигравам късмета си.

Единственият добър съвет, който бях получил досега, беше този на Али Алстрьом. Дори и да нямах дискетите, трябваше да се преструвам, че са у мен. Това поне ми беше станало ясно.

Едно беше сигурно: дискетите бяха шансът ми да си върна Тиш жива. И да остана жив.

У кого бяха те? Къде бяха? Откъде трябваше да започна да ги търся?

Изправих се. Бях плувнал в пот.

— Аз съм един глупак — казах на Фарнсуърт. — Ще ми се да беше тук и да ми помогнеш. Измряха прекалено много хора.

Мислено си отбелязах, че трябва да се обадя на Мери и да се убедя, че е изпълнила обещанието си и е заминала. После се отправих обратно към града.

На вратата се позвъни в момента, в който оставях видеото на пода до телевизора.

Беше парижкият рогоносец.

Не му оставих време дори да гъкне. Хванах го за яката и го вмъкнах вътре, затваряйки с ритник вратата зад гърба си. Замахнах толкова бързо, че не му оставих време да блокира удара.

Свлече се, както си стоеше в коридора. Но беше издръжлив. Вместо да избяга или да развее бялото знаме, ми приложи подсечка. Толкова здрава, че почти счупи глезена ми.

Затъркаляхме се по протрития килим в коридора. Бяхме прекалено близо един до друг, за да се нараним сериозно, но все пак достатъчно, за да се опитваме да го направим. Бях по-едър, но той беше по-ядосан, изкарал бе повече курсове по бойни изкуства и използваше и краката си. Копелето миришеше така, сякаш никога не използва дезодоранти.

— Проклет евробоклук — казах. Или изръмжах. Освободих се дотолкова, че да го ударя с всичка сила в корема. За спомен от предишната ни среща.

Беше слаб. Юмрукът ми почти се удари в килима. Изкара го от строя точно за толкова, колкото ми беше необходимо да се докопам до лицето му и да забия кокалчетата между скулата и челюстта му. Можех да преброя зъбите под кожата.

— Ти си… майната ти! — Въобще не бях красноречив. Но наговорих много неща за Джорджия и какво точно ще му направя, ако той е отвлякъл Тиш. Речта ми не се отличаваше с бистра мисъл или завършени изречения. Но за пръв път не ми се налагаше да си сдържам нервите. Чудесно е да дойде твой ред да наденеш ръкавиците, след като всички са се изредили да те използват за боксова круша.

— Не сме… го… направили ние — каза той. — Ние… не…

После здравата ме изрита, като почти улучи слънчевия ми сплит и ме изкара от равновесие. Преди да разбера какво става, дребното копеле се оказа върху мен. Удряше напосоки, но се целеше в лицето ми. Изтърколих и двама ни встрани. Рогоносеца се мяташе като заклещен в багажник заложник.

— Не… сме… го направили… ние — повтори.

Удряхме силно и се опитвахме да се нараним. Но беше смешно. И двамата не искахме да нанесем непоправими щети. Не удряхме в очите, а ако си сериозен, удряш първо там. И на двама ни беше ясно как се убива. Просто се разправяхме по мъжки.

Отхвърлих го от себе си. Блъсна се в масичката на стереоуредбата. Което отново ме ядоса. Клатех се, но още се държах на крака. В тия работи не можеш дълго да запазиш равновесие.

Замери ме с няколко компактдиска. После ме удари ниско в корема.

Болеше.

Скочи на крака и се приготви да ме изрита в лицето. Преместих се точно навреме, повече по късмет, отколкото нарочно, и успях да се докопам до крака му. После дребното копеле се тръшна на пода и беше мой ред да го изритам.

Продължаваше да реагира бързо. Извъртя се и ритна напосоки, като успя да закачи таза ми. За секундите, през които се извивах от болка, вече беше на крака.