Ралф Питърс - Изменникът

Седнах под едно дърво, без да ми пука за поне шестте правила, които нарушавах, и се загледах в гроба на генерала. Сякаш очаквах той пръв да ме заговори. В небето затрещя излитащ от „Нешънъл“ изтребител.

— За бога, сър — казах. — Трябвало е да ми кажете. Ако сте вярвали на Ем, значи сте можели да се доверите и на мен. Ето докъде я докарах сега, насред всичката тази мръсотия, тъп като дърво. И на всичкото отгоре държат момичето ми.

Птицата подскачаше и потракваше с клюн. Една муха провери реакциите ми.

— Кой кого прекарва? — попитах генерала. — Откъде да започна? Подскажете ми малко.

Чувствах, че някой по-умен от мен отдавна щеше да е разбрал всичко.

Французите бяха наистина добри. Но това не би трябвало да изненада никого. Те сами признаха, че са откраднали плановете на ББСП. Изглежда, затова и нашите, които и да бяха те, ги бяха взривили. Това ме шокира. Защото вярвах, че е станало така. Беше ужасно. Не можех да си представя промишлени тайни, които да си заслужават жертвата. Не исках да повярвам, че сънародниците ми са способни на подобно нещо. Предполагам, Тиш беше права — наистина нямах представа как точно беше устроен светът.

Така че ние взривяваме французите. После те ни го връщат. Нямаше кой друг да е взривил онази лаборатория в Джорджия. Но и нещо в тоя удар ме изненадваше. Мислех си, че отдавна са загубили смелостта си. Да потопиш лодка на „Грийнпийс“ беше едно, да пратиш по дяволите стотина американски учени, пазени от военни, беше съвсем друго. Явно към ББСП имаше нещо повече, отколкото се виждаше от огромните реклами и сенаторските изявления. Секретна програма вътре в секретната програма.

Притесняваше ме нещо в моите Жюл и Жим. Не бяха и споменали за дискети. Докато всички от тази страна на Атлантика се избиваха да ги търсят. Но имаше и нещо друго. Рогоносеца се тръшкаше и охкаше, че сме ги направили за смях. Даже преди бомбата. Чудех се за какво става дума.

Двойка туристи се залута из долната редица гробове. Явно се бяха изгубили. Или търсеха някой роднина. Жената кимаше към всяка плоча, сякаш ги броеше. Мъжът погледна към тревата, после вдигна глава. Носеше бяла шапка с накривена надолу периферия. От сто метра можех да усетя миризмата на пот.

Прогоних питомната си вече муха.

Ем бълнуваше нещо за изкупление. Предположих, че е знаел за взрива на жабарите много повече, отколкото е можел да ми каже. Той знаеше и тайната около самолета, която оправдаваше убийствата. Ем може и да беше циник, но този път му се беше насъбрало прекалено много. Оттам и тия мании за изкупление.

Което пък значеше, че „Макон-Болт“ са свързани с експлозията във френската лаборатория. Поне дотолкова, че Ем да успее да открие нещо. И да се покае. Новото лице на мародера капиталист.

Ем се беше свързал с Фарнсуърт, защото генералът беше останал единственият, на когото можеше да се довери и който беше що-годе запознат с нещата. Двамата сигурно бяха решили, че вършат нещо велико в името на Господ и на Америка. Изобличават престъпниците. Но престъпниците бяха по-информирани от тях. И разполагаха с по-добър персонал.

Кои точно бяха убийците? И защо си играеха с бомби? Със сигурност не бяха аматьори. Мачът беше от тежка категория.

Какво в дискетите, които никога не бях виждал, ги правеше толкова ценни, че да убиеш заради тях? Продължавах да си мисля за секретни подробности. ББСП може да е имал някакъв феноменален компонент, супероръжие. Нещо толкова революционно, че не сме искали другите да знаят за него. Дори съюзниците ни. Доколкото жабарите ни бяха съюзници.

Защо бяха убили Ем и генерала, но се задоволиха само да отвлекат Тиш и да пообработят малко мен? Защо едната къща беше в развалини, а другата — непокътната?

Най-после схванах пътя на логиката, по силата на която ме бяха включили в играта. Може да са следили Ем. А той беше достатъчно тъп да ме покани на чашка и аз бях достатъчно тъп да приема поканата. Имали са колкото си време искат да ме проучат и да попаднат на старите ми връзки с Ем и Фарнсуърт. Съсипаха апартамента на Ем, но оставиха телефона, защото са го подслушвали. Тиш ми се обади. Аз се отзовах и отидох. И те бяха решили, че Ем ми е прехвърлил дискетите. Или че съм знаел къде са и съм ги взел, преди да дойдат ченгетата. Бях затънал до гуша, те държаха Тиш, а аз нямах никаква идея как да си я върна обратно.

Но ако Тиш беше жива, кой бе изгорял в колата ми?

И къде се връзваше Кори Невърс?

Кори ме караше да погледна истината в очите. Ако я бях срещнал преди, докато връзката ми с Тиш беше само сексуална, щях веднага да лапна и да се отърва от нея, без дори да се замисля. Патетично, колко нови неща научаваме за себе си. Беше по-лесно да остана верен на Тиш, докато я мислех за мъртва, или сега, когато беше в плен на видеокасетата, отколкото в добрите стари времена, когато бяхме заедно.