Ралф Питърс - Изменникът

Натиснах здраво нервите точно на мястото, където можеш да усетиш под тях сухожилието. Добър номер. Беше ми го показал Ем. На шега в Мексико, преди много години. Като дете неговият баща му бил наел частен инструктор по бойни изкуства.

Алстрьом едва се сдържа да не изкрещи. От болката в очите му се появиха сълзи.

Пуснах ръцете му, извадих петачка и я оставих на масата.

— Ще стигне за бирата.

— Моля те — каза, разтривайки китките си. — Не си тръгвай. Имам нещо за теб.

— Чакам.

Погледна ме. Голям, смъртно ранен мечок.

— Джон… умолявам те. Нека се споразумеем. Дай ми дискетите. Ще бъде от полза и на двама ни.

Опитах се да говоря спокойно и нормално.

— Али, казвам ти истината. Нямам никакви дискети. Освен тия, които вървят с компютъра ми. Можеш да ги вземеш, ако искаш. Не са особено интересни. — Вдъхнах натежалия от миризмата на бира въздух. — Не знам как се забърках във всичко това, но искам да приключа с цялата тази история. — Бавно поклатих глава. Беше ми мъчно да го гледам. Някои хора са родени, за да губят. — Но нямам дискетите, за които говориш. И вече загубих достатъчно. Така че кажи на твоите хора да си потърсят друга жертва.

Алстрьом вече не го раздаваше баровец. Изглеждаше съсипан.

— Джон, няма да съобщя на никого това, което току-що ми каза. Че дискетите не са у теб. Особено пък ако си казал истината. В момента вероятността да си скрил дискетите е единственото, поради което още си жив.

— По дяволите.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. По дяволите. Убивате момичето ми, опитвате се да ме подкупите и накрая заплашвате и да ме убиете. И искате да се изкарате великодушни.

— Може би… за теб ще е от полза да се опиташ да намериш тия дискети.

— Али, залагаш прекалено много на доброто старо време. Хайде тогава да ми направиш една услуга. Да ми кажеш за какво е цялата работа. Какво има на тези вълшебни дискети, които не са у мен?

Той сведе очи, разглеждайки неизползваното меню.

— Не мога да го направя. Трябва да се държа за тия над мен.

— По дяволите.

Алстрьом въздъхна.

— Много ме разочарова, Джони. Но предполагам, вече си го разбрал. — Той се надигна и се пресегна към куфарчето си. — Да ти кажа ли какво ще направим. Нека да сваля и последната си карта. — Извади издут плик от рециклирана хартия. — Донесъл съм ти нещо. Обичаш ли киното?

— Трагедии? Или комедии?

— Този тук ще ти хареса. Точно по твой вкус е. — Подаде ми плика.

— Какво е това?

— Изгледай го. Върни се вкъщи и го изгледай. Ще те накара да се позамислиш.

Взех плика и се изправих.

Алстрьом се усмихна отново.

— На бас за 50 долара, че довечера ще изчукам сервитьорката.

Съжалих, че не си падам по басовете.

Спазих мерките за сигурност, паркирах няколко преки по-надолу и се прибрах вкъщи по заобиколен път. Тъмнината беше почти осезаемо гъста, а жегата те сграбчваше в лапите си и не пускаше. В парка бледолики братя пиеха и се подготвяха за петъчната вечер. Излезлите по тъмно минувачи трябваше да заобикалят наркоманите. Очаквах да ме застрелят всеки момент. Пак да ме отвлекат. Или да свърна в пресечката и да намеря къщата си взривена.

На входната врата ме посрещна вълна студен въздух. Кори беше пуснала климатика. Както и касетофона. Мариан Фейтфул. „Неправилен английски“.

Кори изглеждаше страхотно дори по къси панталони и стара тениска с емблема на Кий Уест. Усмихна ми се за добре дошъл. Беше нарушила уговорката да не слиза долу.

— Намали го — казах. — Не, направо го спри. Или пусни нещо друго.

Усмивката й увехна. Наведе над стереоуредбата. Слаби, почернели от слънцето крака. Тениската прилепваше към гърба й.

Спря музиката и се изправи.

— На гаджето ти ли беше? Съжалявам…

— Защо избра Мариан Фейтфул? — Звучах параноично и дори аз го усещах.

Изглеждаше объркана.

— Без особена причина. Не я бях слушала отдавна. Преди, в колежа, беше един от любимите ми албуми. — Държеше диска в ръка и разглеждаше замислената да навява мисли за смъртта обложка. — Честно казано, малко съм разочарована. Сега ми се струва толкова плитко. Предполагам, вкусовете ми са се изменили. Сбърках ли нещо?

— Забрави.

Усмивката й се върна.

— Как изкара? Да ти направя ли малко кафе? А, телефонът звъня през цялото време. Четири пъти, поне така мисля. Оставих да се обажда телефонният ти секретар. Както ми каза.

Тръгнах към кухнята. Със закъснение забелязах, че Кори е почистила бъркотията. Със забележителна скорост, сякаш знаеше мястото на всяко нещо. Бях оставил видеото и уредбата с извадени жици. Радвах се, че още работят.