Ралф Питърс - Изменникът

— Отбий в следващата пресечка — казах. — Знам по-бърз начин да стигнем до „Джеф Дейвис“.

— Наистина можеш да вземеш моята кола.

— Тихо. — Наведох се и увеличих радиото. Марта Радац докладваше с овладян секси глас от Пентагона. Мощна експлозия в изследователския самолетен център до Атланта. Пожарите още не са угасени. Намерени са 114 тела, но над още сто работници се смятат за безследно изчезнали. Сред жертвите имало цивилни учени, както и военни съветници от американските въздушни и военноморски сили. Лабораторията се смятала за основното място за изпитанията на летателната апаратура на бойния бомбардировач на следващото поколение.

— Проклети жабари — казах.

— Какво става? — попита Кори. Цялото спокойствие беше изчезнало от гласа й. Предполагам, че реакцията ми е била заразителна. — Има ли нещо общо с нас?

— Копелета!

Тя зави към отбивката.

— Моля те, кажи ми какво става.

Вгледах се в това разкошно лице, от което беше лесно да се възхитиш, но не и да го харесаш. Почудих се колко още й остава да живее. Единствената ми надежда беше, че събитията са стигнали дотам, че ние вече сме без значение. Че може и да ни забравят.

Казах й:

— Вече стрелят на месо.

Може Мери Фарнсуърт да не я хареса, а може би аз не си позволявах да я харесам. Но дори и в малкото ми мозък беше започнало да се прокрадва чувството, че Кори Невърс наистина е изплашена. Когато ме остави до гаража, се престори, че я е страх от тъмното. В пет часа посред лято. Преди да си тръгне, се съгласих да се отбие вкъщи по-късно.

Имаше си начини да постига своето.

Бизнесът с коли под наем процъфтяваше. Трябваше да обиколя три гаража, преди да намеря свободна кола. Наех един форд, който беше пред разпадане. За безбожна дневна такса.

Влях се в пълзящия следобеден поток коли и прослушах станциите за допълнителна информация. До следващия кръгъл час броят на жертвите беше нараснал с 12. Не бях гладен, но спрях за продукти в един супермаркет. Движех се покрай рафтовете като затворник, изведен на разходка. Платих и вече нямаше как да отложа връщането вкъщи.

„Вкъщи“ означаваше Тиш. А тя беше мъртва. Всичко, до което се беше докосвала някога, носеше заряда на емоционална атомна бомба. Кипнах вода за спагети и изслушах съобщенията на телефонния си секретар.

Няколко обаждания от репортери. Не си направих труда да запиша имената и телефоните им.

Едно обаждане от шефа ми. Още едно от правните служби към армията. Беше петък вечер и реших, че няма смисъл да им звъня. Можех да ги видя лично в понеделник.

Обаждане от Дики, което събитията бяха изпреварили.

Един от групата на Тиш питаше дали наистина е мъртва, или във вестниците става дума за някой друг.

И секси глас, който ме посъветва да сменя телефонната си компания.

Пуснах спагетите във водата и взех указателя. „П“ за „погребални агенции“. Навечерях се, изпих чаша вино от една отворена бутилка и чак тогава набрах номера на рекламата, която изглеждаше най-стилна.

Когато обясних какво точно се е случило с Тиш, гласът от другата страна ме предупреди, че ще е трудно да й възвърнат вида, в който я помня.

— Сигурно не съм бил достатъчно ясен — им казах. — От нея не е останало нищо. Само пепел. Не може и дума да става за отворен ковчег или излагане на тялото. Искам просто да я погреба.

— Допитали ли сте се до останалите членове на семейството?

— Аз съм единственият член. Искам гроб южно от реката. На чисто място. И красиво.

— Колко места ще искате, господине?

Замислих се ненужно дълго.

— Едно.

— Обмислете добре колко ще спестите.

— Искам едно място. Вижте, чудя се дали още използвате дървени ковчези? Не от евтините. Хубави ковчези.

— Разбира се, господине. Имаме разкошно ложе, изработено от махагон. И наистина шикозен модел от розово дърво, внос.

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се. Естествено, господине. Нали затова сме тук. Правилно ли разбрах, че искате церемонията да се проведе след един ден?

Исках да му изкрещя. „От теб се иска само да я погребеш, по дяволите!“ Вместо това казах:

— Да. И ще съм ви благодарен, ако успеете да намерите католически свещеник. Мъртвата не беше член на местното паство.

— Цветя?

Отново се замислих. Щеше ми се всичко това да свърши.

— Рози. Много рози. Нека са жълти.

На няколко пъти бях подарявал на Тиш рози. Първият букет — от жълти рози — я беше разплакал.

Качих се горе и разлистих бележника на Тиш. Имената бяха по-малко, отколкото очаквах. Повечето на клубове и музиканти. До всяко име беше нарисувала човече. Усмихнато или намръщено. Това срещу моето име беше ухилено да уши. Споменът за него ме измъчва половин час.