Ралф Питърс - Изменникът

— Семейството ми е от Севера — каза Кори.

— Бих предположила. — Мери се усмихна чаровно.

Исках Кори просто да изчезне. Имах си свои егоистични планове спрямо Мери. Исках да поговорим. За Тиш. Трябваше да говоря с някого, а Мери беше единствената чиста душа, която познавах.

Тя отиде в кухнята. Кори разглеждаше стаята, сякаш беше на търг, и избягваше погледа ми. След малко отидох при Мери.

Тя подскочи, когато влязох в кухнята. Стоеше в ъгъла, отмерваше кафе и появата ми я беше накарала да разсипе цяла лъжица.

Не ми даде шанс да й обясня. Шептеше от яд.

— Джон, това момиче не ми харесва. Засрами се. Ако с Тиш сте се поскарали за нещо, искам веднага да й се извиниш. Отбий се на път за вкъщи и й купи цветя. Много цветя. Ще ви чакам и двамата на вечеря следващия петък. В седем и половина.

— Мери, трябва да ти кажа нещо.

Тя сложи ръце на хълбоците. Никога не я бях виждал да го прави. Атавизъм, останал от прадедите й, от робските колиби, заклинание за сила преди битка. Ноздрите й пулсираха.

— За бога, Джон, мъжете така ме вбесяват. И точно ти! Мислех те за джентълмен. И винаги съм те мислела за сериозен. Ако беше малко по-дребен, щях да те натупам!

Мълчаливо й помогнах да направи кафето.

Над сребърния сервиз за кафе на Мери се вдигаше пара. Тя го сервира с ледена учтивост, сякаш танцувахме менует в двора на Луи XIV. Кори или нищо не забелязваше, или не й пукаше.

Разговорът замря. Отпивахме мълчаливо.

Изведнъж Кори каза:

— Имате толкова красиви антики. Хоби ли са ви, госпожо Фарнсуърт?

— Наследство — отвърна Мери. — Джон, бъди така добър да долееш чашата на госпожица Невърс.

Подчиних се, после попитах:

— Мери, нали спомена, че който и да е бил тук, е преместил един стол? До бюрото на генерала?

— Да, Джон.

— Може ли да погледна? Ще ми го покажеш ли?

— Разбира се. — Тя се изправи. — Моля ви, госпожице Невърс, не ставайте.

Последвах Мери до стаята, която генерал Фарнсуърт беше използвал като кабинет, библиотека, зала за съвещания и бърлога за покер. Моряшки сандък заемаше почти половината стая. Нямаше странични приставки, така че можеше да се използва и като бюро. Половината от плота се падаше на компютъра на генерала. Стените и подът бяха отрупани с книги по военна история. Сувенирите от дългата служба — плочи, грамоти и знамена, дипломи и снимки с автографи на герои, кадетска сабя и кивер — можеха да попълнят колекцията на някой частен музей. Беше единствената стая, в която Мери не беше наложила чувството си за ред. Генералът беше придобил навици, които наподобяваха дисциплинираност, но Мери беше истинския старшина в семейството. Стаята не изглеждаше по-различно от обикновено, но поради многото струпани в нея неща нямаше как да преценя дали нещо е било пипано.

Мери затвори френските прозорци зад нас.

— Невъзможна е, Джон.

— Мери, между нас няма нищо. Тя само…

Мери Фарнсуърт ме изгледа ледено с кафявите си очи.

— Ти може и да си мислиш, че няма. Но тя не споделя мнението ти.

Погледнах към стола. В Кори имаше нещо особено. Досега не бях срещал някой, който да е в състояние да предизвика силна неприязън със същата скорост.

Във всеки случай исках Мери да престане с нападките. Коментарите й за Тиш ме изкарваха от релси. Исках да й кажа какво се е случило, но не ми достигаше кураж да го направя.

Вместо това попитах:

— Как точно беше оставен столът?

Веднага стана делова.

— Винаги, след като свършеше работа с компютъра, Мики пъхаше стола под тази част на бюрото, която използваше за писане. Без някаква причина, просто така му харесваше. Знаеш как подреждаше нещата си.

Столът беше оставен под компютъра.

— Имаш ли нещо против да го включа? Само за проверка?

— Не, разбира се. — Тя се приближи. — Какво си…

Вече не я слушах. Включих монитора, после се пресегнах за бутона към мозъка на машината. Чудех се дали Мики има парола.

Дори и да я знаех паролата, нямаше да ми е от особена полза. Копчетата за захранването светнаха, но мониторът си остана черен. Натиснах няколко клавиша — без успех.

— Къде държеше дискетите си?

— Точно на рафта до теб.

Нито следа от дискети. Лавицата беше празна.

— Господи — каза Мери.

Бяхме се върнали към зоната на здрача.

Клекнах.

— Искам да погледна в проклетото нещо. Става ли?

— Каквото и…

— Може и да го повредя.

— Няма значение.

Изключих компютъра и дръпнах кабела. Компютърът беше от старите модели, огромен, но по-лек, отколкото изглеждаше. Сложих го да легне върху килима.