Ралф Питърс - Изменникът

— Удряше мен. Когато беше изплашен. Напиваше се и ме биеше. — Очите й се втренчиха в мен. — Не познавам мъж, който не би ударил жена. Когато е в безизходица.

— От какво се страхуваше той? Защо беше в безизходица?

— По много причини.

— Назови ми една.

— Страхуваше се, че ще го изоставя.

— Но ти не го направи.

— Не можех да си позволя.

— Нека да позная. Проблеми на борсата? Чичо ти избягва със семейните авоари?

Повдигна вежди.

— За каква ме мислиш?

— А коя си всъщност?

— Искам да чуя какво ще кажеш ти. Затова ли си настроен толкова враждебно към мен? Коя си мислиш, че съм, Джон?

Огледах я от главата до петите без ни най-малко неудобство.

— Корделия Невърс. Момиче от богато семейство, което си играе на правителствена служителка. Докато чака богатия си съпруг. Родена да дава коктейли в подпомагане на нещо си.

Тя се изсмя и смехът й ми напомни за начина, по който Тиш се смееше, когато си го бях заслужил.

— Казвам се Корин. Не Корделия. Фамилията ми е Неверовски. Дядо ми я посъкратил, защото поляците не можели да си намерят друга работа, освен в мините. Майка ми и баща ми се състезаваха кой първи ще пукне от пиене. Татко спечели. Постъпих в Пен Стейт 16 16 Университетът на Пенсилвания. — Б.пр. със стипендия по линията „да подпомогнем бедните момичета“ и през летата работех в последната тъкачна работилница в Северна Америка. Сръчна съм и по този начин изкарвах повече, отколкото можех да изкарам от участие в някой проект с професор, който да ми налита. Дойдох във Вашингтон, защото имах нужда от промяна, най-вече в самата себе си. Преместих се при Ем два дни след като се срещнахме. Защото беше чаровен, когато се ограничеше до определено количество алкохол, имаше всички неща, които си мислех, че искам, и на втората ни среща ме запозна с министъра на финансите. В ресторант, където бакшишите са по-големи от седмичната заплата в родния ми град. Намери ми работа. Чукаше ме и ме биеше, когато не му ставаше. Понякога изчезваше. С часове, с дни. Но аз нямах много пари, за първи път имах наистина добре платена работа и се страхувах от Ем и влиянието му в този град. — Погледна ме със злоба, която ми напомни Тиш по време на солата й. Но Кори Невърс беше абсолютно неподвижна. — Сега доволен ли си?

Не. Не бях доволен. И мисля, че повече от всичко ме ядосваха паралелите с живота на Тиш. И по-добрия избор, направен от сравнително успялата Корин Неверовски.

Телефонът иззвъня. Мислено благодарих, на който и да се обаждаше и докато измина няколкото метра до телефона, се запитах дали някога ще започна да разбирам нещата около себе си.

— Ало?

— Джон? Джон, ти ли си? — разпознах гласа на Мери Фарнсуърт. Въпреки че никога не го бях чувал такъв. — Джон, можеш ли да дойдеш? Моля те! Можеш ли да дойдеш веднага? Някой е влизал в къщата.

— Трябва да вървя — казах на Кори.

— Случило ли се е нещо?

— Един приятел има проблем.

— Свързано ли е с.

— Кори, моля те. Задръж за малко. Съжалявам, че се държах като мръсник. Но първо, ще си в по-голяма безопасност, ако знаеш колкото се може по-малко. Второ, аз самият не знам кой знае колко. Трето, да се мотаеш с мен е може би най-глупавото нещо, което можеш да направиш. — Пъхнах ръце в джобовете на дънките и от болката през стомаха ми преминаха светкавици.

— Ще дойда с теб.

— Ще бъде глупаво от твоя страна.

— Може и да мога да помогна.

— Не, вече ти казах. Ще бъдеш в по-голяма безопасност, ако стоиш далеч от мен.

— Не ми пука. Може и да сме по-защитени, ако сме заедно.

— А може да сме двойна мишена.

— Какво искаш да кажеш?

— По-добре ще е да се върнеш на работа.

— Не искам да се връщам на работа. Не мога да се концентрирам. Не мога да мисля за нищо, освен за.

Изведнъж се сетих за нещо и сграбчих телефона.

— Информация за кой град?

— Вашингтон. Полицейското управление. Отдел „Убийства“.

— Изчакайте, моля.

Набрах номера и поисках да говоря с детектив Дики. Служителката ми отговори, че е зает. Казах й, че съм заподозрян в убийство. Отвърна:

— Пак е зает. Но ще го питам дали иска да говори с вас.

Дики се обади:

— Кой е?

— Армията на Съединените американски щати.

— Охо? Какво има този път, войниче? Обядвам.

— Помниш ли какво ти казах за другото убийство? За генерала? Във Вирджиния?

— Извън района ми е. Ей, защо не се обади на позвъняванията ми?

— Току-що ми се обади жена му. Някой е бил в къщата им. Може да са били и същите, които са разнебитили апартамента на Ем.