Ралф Питърс - Изменникът

Бяха взели китарата, но не си бяха дали много зор с бележника. Беше малък и раздърпан. Винаги бях изпитвал желание да го прегледам. Сега поне имах повод.

Знаех, че сегашното име на майка й е Бенет и че се е преместила в Мичиган. Тиш не ми беше казала нищо повече и аз не я бях питал. Не трябваше да я познаваш от чак толкова дълго, за да разбереш, че не изпитва особена носталгия по родния си град.

Набрах номера. С надеждата, че никой няма да вдигне телефона отсреща. С надеждата, че по това време майка й е на работа. Знаех, че трябва, но не исках да ми се налага да го правя.

Някой вдигна след четвъртото позвъняване.

— Да? — чуваше се шум от телевизор.

— Госпожа Бенет?

— Да.

— Госпожо, вие ли сте майката на Патриша О’Мейли?

— Ти да не си ченге? Тази малка кучка пак се е замесила в нещо, нали?

— Не, госпожо. Аз съм. Тиш и аз бяхме…

— Значи си някой от гаджетата й. Слушай, приятел. Не знам къде е. Нямам си и представа. Не ми е казвала.

Дори през жиците усещах миризмата на алкохол.

— Ей, ти — продължаваше майката на Тиш. — Като я намериш. Да й предадеш нещо от мен. Кажи й, че е неблагодарна малка кучка, чу ли? Така ще й кажеш. Сто долара за проклетия месец. На това ли викаш ти благодарност? След всичко, което съм направила за нея? Да не си мисли, че е проклета светица, като изпраща на майка си по сто долара на месец? Ще й кажа.

Обади се мъжки глас и ми кресна да се разкарам.

Долу Кори почистваше. Из въздуха се носеше благословената миризма на кафе.

— Знаеш ли, че имаш седем съобщения на телефонния си секретар?

Не, не знаех. И не бях в състояние да ги прослушам точно сега. Отпуснах се на разчистения от нея стол. Болеше ме дори като сядах.

— Да ти сготвя ли нещо?

— Седни. — Не мислех, че някога пак ще мога да ям. — Значи се върна на работа? — Може да беше и от викторианските романи в спалнята ми, но ми се струваше, че е редно да пази траур за Ем.

Остана права и повдигна двете половини на една счупена чиния, сякаш се чудеше какво точно се е случило с нея.

— Мислих, че ще ми помогне да се разсея. Но не се справих кой знае колко добре.

— Наистина ли харесваш работата си?

Не разбра въпроса ми.

— Разбира се. Със сенатор Фауст се работи страхотно. Научавам много. А и се срещам с много хора. — Рязко остави счупения порцелан и се надвеси над миялната машина. — Но днес просто не можех… не знам. Идеята беше глупава. Не излезе, както го мислех. Предполагам, че е било знак на неуважение към Ем. До известна степен. — Тъжна усмивка. Може да беше истинска, а може и да я беше отрепетирала пред огледалото. — Сигурно ти изглеждам старомодна.

Едва не я попитах дали спи със сенатора. Беше висок, косата му си беше на мястото и се представяше добре на телевизионните интервюта. Много пари, много власт. Точно мъж като за Кори Невърс. Ем беше само стъпало нагоре, а Кори беше родена да се вози с асансьора.

— Кори, седни, моля те. Спри с чистенето. Просто седни и ми кажи за какво е всичко това. Моля те. — Докоснах корема си. Мускулите не одобриха жеста ми. — Извини липсата ми на самочувствие, но не се смятам за твой тип. Трябва да имаш други приятели. Купища приятели. Не разбирам защо си тук.

Тя се подчини и седна. Принцеса, взета в плен от плебеите революционери.

— Страх ме е — каза.

— Не ти личи.

Хвърли ми един от запазените си убийствено сини погледи.

— Страх ме е да изглеждам изплашена.

— Глупости. От какво те е страх?

— Не знам. Ако знаех, сигурно нямаше да ме е страх.

— Обаждал ли ти се е някой? Някой ти е досаждал?

Поклати глава. Реклама за красива коса на бавен кадър.

Мястото й беше в Манхатън, не във Вашингтон.

— Никой. Дори от полицията.

— В момента те са заети. От какво се страхуваш тогава?

— От какво се страхуваш ти? Нямам ли право и аз да съм изплашена?

— Кой ти е казал, че се страхувам от нещо?

— Винаги ли отваряш вратата с касапски нож в ръка?

— В такъв квартал живея.

— Мисля, че се страхуваш от мен. А не мога да разбера защо.

Постарах се да посрещна очите й с подобаващо за случая самочувствие. „Внимание. Момичето има черен пояс в мъжката психология. И не обича да отговаря на въпроси.“

— Питай. Питай, за каквото си поискаш.

— Щеше ли да напуснеш Ем?

— Ем ли ти каза?

— Това не е отговор.

Тя сведе очи и гласът й загуби увереността си.

— Нямах търпение да го напусна.

— Защо?

— Биеше ме. Беше алкохолик. Смърдеше. Да продължавам ли?

— Ем не би ударил жена.