Ралф Питърс - Изменникът

Нанесе ми най-силния досега удар.

— Господи! — казах. Не знам дали говорех достатъчно разбираемо дори за Господ.

— Хайде, скапаняко — каза Рогоносеца. — Говори.

Всичките ми мускули трепереха.

— Слушай — казах. — Моля ви. Просто ме изслушайте. Заклевам се в Господ, че не знам за какво става дума. Не знам нищо за никакви бомби, планове или шеги. Всичко, което знам, е, че трима от познатите ми са мъртви. Както и един непознат. Може двама от тях и да са знаели нещо за един самолет. Единият със сигурност знаеше. Но аз нямам нищо общо. Тиш нямаше нищо общо. Не знам нищо за бомбата в лабораторията. Само това, което казаха по новините. Сбъркали сте ме с някой друг.

Реакцията му ме изненада. Загуби всякакъв самоконтрол. Изпадна в бяс и ме удари толкова силно, че ръката му изчезна между ребрата ми. Почти обърна стола. Джери трябваше да дойде и да го дръпне назад.

Притъмня ми, по бузите ми се стичаха сълзи. Бях напълно безпомощен. Болеше ме навсякъде. Ако можех, щях да убия и двамата.

Джери прегърна Рогоносеца, който ридаеше. Цялата картина беше нереална. Прокарах език по небцето си и усетих киселия вкус на кръв.

След малко Джери се приближи към мен. Да поеме смяната, както предположих. Но той само сложи ръце на раменете ми и се втренчи в лицето ми.

— Разбирам, той казва. Той ти казва. — Думите не идваха лесно и той говореше бавно. — Той ти казва, че моя жена, тя… тя mort, non 13 13 Мъртва, нали? (Фр.) — Б.пр. ? — Усмихна ми се в стил „Чарлс Менсън отива в Париж“ и се чукна по челото. — Лъжа. Не моя жена. Non. Жена негов. Tres jeune, tres belle. Comprenez? 14 14 Много млада, много хубава. Разбираш ли? (Фр.) — Б.пр. Може и да убие тебе.

Рогоносеца се беше извърнал и отказваше да погледне към мен. Помислих си дали той е убил Тиш. Като отчаян опит да си отмъсти.

Джери бавно се върна при куфарчето, но вместо да седне върху него, го отвори. Вътре в легла от сив стиропор лежаха различни малки уреди. Той повдигна един, който приличаше на дрелка с всмукателна помпа на края, и я нагласи срещу предмет, голям колкото цигарена кутия. Доволен от постигнатото, отново ги раздели и насочи дрелката срещу мен.

Каза рязко нещо на френски и Рогоносеца го погледна през рамо. По лицето му сякаш беше преминал ураган.

— Последен шанс — каза Рогоносеца. — Кажи ни какво знаеш.

Вече наистина изпитвах страх. Не бях спирал да се страхувам през цялата нощ, но предишното беше нищо в сравнение с това, което изпитвах сега. Не ми харесваше уредът в лапите на Джери. Новият страх ме заля — силен и на тласъци.

— Кълна се в Исуса, не знам за какво става дума. Вие знаете повече от мен.

Рогоносеца беше застанал в профил и ми предоставяше да се любувам на сякаш разцепеното му на две слабо лице. Беше мокро от сълзите.

— Машинката на колегата ми не оставя белези. Много е добра. Но не е била създадена от най-добрите хора на света. За разлика от хората, които убихте. Така че понякога се засягат нерви. Ти може и да извадиш късмет.

Джери застана зад стола и притисна устройството срещу гръбнака ми. Едва сега разбрах защо облегалката се разделяше на две в средата.

Всичко около мен експлодира. Често съм бил нараняван — спортни травми, по погрешка в армията, — но никога не съм изпитвал такава болка. Не съм си и представял, че подобно нещо съществува. Времето спря. Не виждах нищо. Мятах се в стола и крещях. Секунди, а може би минути по-късно разбрах, че уредът се е отдръпнал. И че ужасната болка я няма. Но шокът беше като най-ужасния махмурлук, изпитван някога.

— Моля ви — казах. — Моля ви.

Джери ми приложи още една доза, колкото за ефект. Този път светът избухна в писъци. Мускулите ми се бунтуваха срещу ремъците. Бих направил всичко, за да спра болката, всичко.

Когато си възвърнах зрението, видях Рогоносеца да примижа пред мен.

— Говори!

Опитах се да говоря. Трябваше ми време, за да оформя каквато и да било мисъл, дума.

— Ем. Емерсън Карол знаеше нещо. Не знам какво. Пита ме за бомбата. Дали съм виждал доклади. — Поех дълбоко въздух. — Нищо. Не бях виждал нищо. Не съм чувал нищо. Само слухове. Всички си мислеха, че алжирците…

— Лайно — каза Рогоносеца. Джери отново ми показа какво е болка. Не съм много сигурен как реагира тялото ми. Може и само да съм си мислел, че се мъча да се освободя от ремъците. Може и да съм стоял абсолютно неподвижно. Не знам. Усещах само болката и тя беше невъобразима.

Сякаш години по-късно Рогоносеца ме попита: