Ралф Питърс - Изменникът

Можех да мисля за Тиш по два начина. Като за комарджийка с малко музикален талант, но много талантлива в леглото. Или като за човек, на когото при решаващото раздаване са се паднали лоши карти. Докато свиреше, за добро или лошо, Тиш даваше на музиката всичко от себе си. Бях решил да повярвам, че ми е дала всичко, на което беше способна, и в любовта. Положително мислене, според вашингтонския жаргон, за което беше виновен разговорът ми с детектива.

Ако смъртта на Фарнсуърт или на Ем ми се бяха стрували недействителни, то смъртта на Тиш беше невъзможна. Не можех да повярвам, че нея вече я няма.

На пресечка от къщи до мен спря кола. Бял мъж ме попита за някаква улица. Бавно схващаш, както обикновено, се наведох да отговоря и тъмнината ме погълна.

Може да не им личеше, но бяха яки. И бяха взели работата насериозно. Английският на момчето хич го нямаше, но четиридесетгодишният го приказваше без никакво усилие. В училище не бях внимавал достатъчно, така че хващах само merde и mort. 11 11 „По дяволите“ и „мъртъв“ (фр.). — Б.пр.

Момчето имаше ръце на заклет побойник. Джери Луис с бицепси от часовете по щанги. Безсилието да ми задава директно въпроси го вбесяваше. По-старият имаше издълженото лице и къса сивееща коса на персонаж във френските филми, от тия, които съпругите зарязват заради отрицателния герой. С тази разлика, че самият той беше отрицателен герой. Влечуго в човешки дрехи. Наведе се към стола и за пореден път заби юмрук в стомаха ми.

— Защо ги убихте? — попита отново. — Направихте ни на глупаци. Не ви ли стигаше? Защо ви трябваше и да ги убивате?

Задъхвах се за въздух. Отговорих му веднага, щом успях да издам членоразделни звуци:

— Защо убихте Тиш? Майната ви. — Надявах се да е излязло ядосано, а не изплашено.

Бяхме отработили сценката добре. На два пъти.

Рогоносеца се отдръпна отвратен. Още френски. Хванах само „amateur“.

Рогоносеца скръсти ръце и ме изгледа през празната бяла стая. Единствената мебел беше масивният дървен стол, към който ме бяха привързали. Изглеждаше замислен специално за случая. Бяха донесли и голям алуминиев куфар. От време на време Джери сядаше върху него и ми се звереше, докато изпуши цигарата си. И двамата жабари пушеха непрекъснато, единственото поле за конкуренция, което им беше останало.

— Партньорът ми — каза Рогоносеца — не вярва, че си особено схватлив.

Кожените ремъци ми попречиха да свия рамене. Столът беше дървен, с облегалка, разделена на две. Анатомично не беше правилен.

Още френски. Още Merde. Сякаш се бяхме върнали към ерата на екзистенциализма. Рогоносеца каза:

— Партньорът ми е убеден, че образователната ви система е пълна нула. Учил ли си логика? Или диалектика? В толкова лош университет ли си бил? Или съм си съставил неправилна преценка за теб? Наистина ли си мислиш, че сме толкова глупави, та да можеш да ни излъжеш?

И за да наблегне на казаното, отново ме удари в корема. Беше много добър, усетих юмрука му чак в гръбначния си стълб.

С непрекъснатите удари в стомаха ми бяха издали нещо много важно. Не искаха да оставят белези. А това значеше и че няма да ме убият. Продължавах да гледам на света в черно-бяло.

Рогоносеца се отдалечи от мен, приклекна и опря гръб на стената. Явно в младежките си години беше прекалил с филмите на Белмондо.

Не ми бяха дали възможност да се защитавам. Съвзех се със завързани очи в багажника на колата им. Щом стигнахме до мястото, където и да беше то, ме измъкнаха и преведоха по някаква чакълена алея. Блъснах се във врата, после в стените на коридор и накрая ме тръшнаха в стола за гости.

Някъде се затвори врата. Завързаха ме и свалиха превръзката от очите ми.

Джери подхвърли на Рогоносеца цигара и запалката.

— Да обобщим. Първо, гаджето ти. Нашите съболезнования. Нямаме нищо общо с този… инцидент. Тя не ни интересуваше. Позволи ми да спомена, че ми изглеждаше симпатично момиче. — Дръпна от цигарата и присви очи. — Независимо дали си глупав, или само се преструваш на такъв, трябва да разбереш, че който и да е оставил бомбата, се е целил в теб. Не в мадмоазел О’Мейли. — Направи движение с пръсти, сякаш почистваше върховете им от нещо мръсно. — Трябва да разбереш, че собствените ти хора са решили да те убият. Знаеш прекалено много. За щастие си заменим. Както и цялата ви проклета култура.

Бях готов да повторя, че нямам представа за какво говори, но явно нямаше смисъл. Държеше се по начин, типичен за французите през по-голямата част на века. Реалността въобще не му правеше впечатление.