Ралф Питърс - Изменникът

Поставих ръка на рамото й и тя потрепера. Сякаш я бях ударил. После се изправи рязко и се притисна към мен.

— Господи, обичам те. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Моля те, нека да остана.

— Тиш…

— Толкова те обичам. — Гласът й пресекна. Лоша радиовръзка.

— И аз те обичам — казах й. Надявах се да е истина. Мисля, че беше истина, тогава.

Тя продължи да плаче.

— Ти не разбираш. Аз те обичам целия. По всички начини, по които можеш да обичаш някого. Всички. Обичам те. Искам да имам деца от теб.

Опитах се да я взема на ръце, но някак си не успях да я повдигна от земята. Хърбавата Тиш. Тежеше повече от цялото земно кълбо.

— А не мога. Никога няма да имам деца. Правих глупави неща. Глупави, глупави неща. Толкова съм глупава. О, господи. Прости ми. Моля те, прости ми.

В съвременните книги хората не молят за прошка. Всичко е разрешено, само не това. Ако действията на другите ни нараняват, сме си виновни самите ние. Да живее свободата. Може би щеше да е по-добре, ако животът наистина беше като в тези книги, ако не бях почувствал това, което чувствах към Тиш. Докато стоях в колата, си бях представял тази сцена. Исках я.

Не знаех какво повече да й кажа. Вече не ме беше страх, всичко се примеси с любов и желание.

Тиш се притискаше до мен, докато намерих сили да я повдигна и отнеса в леглото. Обърнах се с гръб към нея и тя обви ръце около тялото ми.

На сутринта, докато Тиш беше под душа, се обади Кори Невърс. Искаше да се видим и да поговорим. Казах, че й желая само най-доброто, но не виждам за какво толкова има да говорим.

— Страхувам се — каза.

— Недей.

Тя започна да ридае.

— Ужасно е.

— Ще го преживееш.

— Не разбираш. Става дума за друго. Не ми позволяват да присъствам на погребението.

— Какво?

— Родителите на Ем. Погребението ще е само за „непосредствени членове на семейството“. Никой друг не може да присъства. Обадих се и попитах. Няма да ми позволят да отида. Майка му никога не ме е харесвала.

Бях мислил за погребението като за неприятно задължение и ми стана неудобно от облекчението, което изпитах. Колко патетични са нещата, които ни доставят облекчение. Да изкръшкаш от нещо е едно от основните човешки удоволствия. Измъкнах й още подробности и я принудих да затвори, като обещах, че може да ми се обади, ако се случи нещо наистина важно.

Тиш се появи мокра и усмихната. Мълчахме, но се отнасяхме един към друг с пресилено внимание. Навън вече напичаше. Не бях на работа и беше време да реша с какво да запълня отпуската си.

С Тиш закусихме в „Ийстърн Маркет“ и в последните прохладни часове тръгнахме към Мал. Малка почивка само за нас. Чиновниците от Хълма ни подминаваха, стегнати в костюмите и колосаните си яки. Облечени в тъмни костюми жени крачеха тържествено с гуменките си. Ние се държахме за ръце.

Бях решил, че идеята за световна конспирация, въвличаща Ем, Фарнсуърт и „Макон-Болт“, е просто измислица. Нямаше да звъня или да се ровя повече. Нека мъртвите почиват в мир. Може Тиш и аз да не останем още дълго заедно, но пък нищо не ни пречеше да се насладим на отреденото ни време. Останалата част от света можеше да върви по дяволите. Пред Капитолия автобуси бълваха тълпи, облечени със сувенирни тениски. Туристите успяваха да бъдат едновременно шумни и изпълнени със страхопочитание. Повечето бяха с наднормено тегло.

Тиш поиска сладолед. Току-що беше закусила, но й купих „Дав“. В накъсаните си дънки тя вървеше с лекота, която никога нямаше да постигне на сцената. Имаше крака на роден беглец. Под очите й вече се появяваха луничките, които толкова мразеше.

— Искам да задържиш китарата — й казах.

Не отговори.

— Тя няма нищо общо. Искам да я имаш.

Спря се и ме целуна. Страстно, пред двама японски туристи.

Беше страхотен ден. Разходихме се около паметниците и не срещнахме нито един познат. Обиколихме набързо новата изложба във „Фриър“ и ядохме вероятно отровните хотдози, които ни пробута един уличен продавач. Върнахме се, когато стана наистина горещо, пихме бира и се любихме.

Тиш имаше насрочена репетиция и трябваше да върви. Взе си още един душ и се хвърли на леглото до мен.

— Чувствам се ужасно.

— Ти си ужасна.

— Не, искам да кажа.

Усетих, че настръхвам.

— Колата ми още не е оправена. Мога ли да взема пак твоята? За последно, утре ще закарам моята в гаража. Обещавам.

— Вземи я. И без това няма да ходя никъде. Може да мръдна до магазина. За филе от пъстърва за вечеря, в случай че някой се интересува.