Ралф Питърс - Изменникът

Налице бяха няколко неприятни съвпадения. Но в армията непрекъснато се сблъскваш с тях. Съдбата те чака да се подхлъзнеш и чак тогава те изритва наистина здраво. Може и да имаше някаква конспирация около самолета и десетките милиарди долари. А може и приятелите ми просто да са нямали късмет.

Истината беше, че още не можех да възприема смъртта на Ем. Както и тази на Фарнсуърт. Може и реакцията ми да беше нормална. Бяха хванали старото копеле неподготвено.

Всички мисли водеха обратно към Тиш. Тя беше истинска и аз я мразех заради това.

Върнах се вкъщи чак когато бях сигурен, че е тръгнала за клуба си. Тя беше навсякъде. В провисналите завеси, в миризмата от кухнята. Във всяка сянка. До телефона ме причакваше разпадащо се издание на „Далеч от шумната тълпа“. Имах чувството, че някой ме е зашлевил през лицето.

На телефонния секретар имаше съобщение от Кори Невърс. Изтрих го и се качих горе. На леглото в малкия си ковчег ме чакаше китарата, която бях подарил на Тиш. С бележка:

Моля те, върни я. Не я заслужавам.

Вече не знаех кой колко заслужава.

Не бях готов за разумно обяснение с Тиш, но трябваше да я видя. Групата й свиреше в един гей клуб близо до Дюпонт Съркъл. Пускаха и нормални, стига да си кротуват.

По въпроса за секса военните бяха насред лов на вещици. Никой военен съд нямаше да повярва, че офицер е отишъл в гей клуб за друго, освен за една по-специална услуга, така че се качих на балкона, където беше тъмно и можех да виждам сцената, без сам да се излагам на показ. Хлапе, което приличаше на Одри Хепбърн с мустаци, ме попита дали може да ми прави компания, но се разкара, когато поклатих глава.

Тиш никога не е била особено добра. Не й достигаше талант. От нея би излязла чудесна кабаретна певица. Беше добра, когато си почиваше, на бавните парчета, които тя не обичаше. Свиреше на очуканата си китара с такава жар, сякаш душеше смъртния си враг. Червената й коса се удряше и лепнеше по бузите й, капките пот се носеха около нея като късчета счупено стъкло. Въпреки жегата беше с кожените си панталони. Приличаше на тигрица до момента, в който не се вгледаш по-внимателно. Чак тогава избиваше страхът й. Беше красива. Призляваше ми да я гледам и да се чудя каква е всъщност. И дали всичко е свършило.

Страх ме беше, че никога няма да мога да й се доверя и за най-простите неща. Бях живял достатъчно, за да съм наясно, че тези мисли отминават. Доверието се завръща. Малко целувки и хората забравят. Не бях сигурен, че искам точно това. Беше ме страх от Тиш по начин, по който никога не съм се страхувал от юмруци или оръжия.

Тръгнах си преди почивката. Не исках да ме вижда, не исках никой от групата да ме засече и да й каже, че съм бил там. Пошлях се малко по улиците. По авеню „Кънектикът“ се тълпяха хора, които не са били популярни в гимназиите си, но са се преоткрили във Вашингтон. Страничните улички бяха задръстени от търсещите място за паркиране шофьори. Прозорците на къщите светеха. Пред кафене на една от големите улици плачеше някакво момиче.

Върнах се вкъщи. Имаше съобщение от шефа ми, искаше да знае дали съм наред. Върнах обаждането на служебния му телефонен секретар: на Западния фронт нищо ново. От Си Ен Ен ме уведомиха, че току-що сме върнали статута на най-облагодетелствана нация на Китай, а говорителят на Белия дом съобщи на страната, че дългокосата жена лъже за връзките си с президента. Говорителят свърши добра работа, нито веднъж не употреби думата „лъже“. Някое извънземно можеше и да му повярва.

Махнах китарата от леглото и изхвърлих бележката на Тиш. Легнах за малко с дрехите, само за минута. После явно съм се унесъл.

Събуди ме тялото на Тиш. Нито един от двама ни не каза нищо. Любехме се така, сякаш искахме да си причиним болка един на друг. Когато всичко свърши, останахме да лежим прегърнати. Като влюбени гимназисти. Усещах мириса на косата й и ми се искаше светът да беше устроен различно.

Събудих се с усещането, че нещо не е наред. Беше тъмно. Тиш не беше до мен, заслушах се и я чух.

Беше седнала, ярко открояваща се под светлината на крушката, на ръба на ваната и плачеше. Усети, че съм там, но не се обърна, само зарови лице в дланите си. Беше гола и трепереше въпреки жегата. Накрая каза:

— Искам да умра. Толкова те обичам, искам да умра.

— Всичко ще бъде наред — казах. Да, с помощта на времето, но все пак не бях сигурен, че казвам истината.

Тя поклати глава и пак се разплака.

— Нещата никога няма да бъдат наред. Аз развалих всичко. Никога вече няма да ми повярваш. Развалям всяко проклето нещо, до което се докосна.