Ралф Питърс - Изменникът

— Все пак как ти се стори? Същият? Променен?

Мери ме погледна в очите.

— Имаш предвид пиенето? Естествено, от пръв поглед му личеше. Но не пиеше много, докато беше тук. Мики не би му позволил.

— Говореше ли за работата си? Изглеждаше ли ти нещастен?

— Джон, за какво изобщо става дума?

Не знаех. Лутах се. Главата ми цепеше един от тия махмурлуци, които се появяват след недоспиване. За малко да й кажа за Ем, но така и не можах да оформя думите.

Мери наруши мълчанието.

— Станало ли е нещо? Ем се е забъркал в някакви неприятности, нали? Това момче винаги си е патило. Спомням си, когато вие двамата.

— Мери, Ем е мъртъв. Застреляли са го на улицата вчера. Писаха в сутрешните вестници.

— Не може да бъде. Това е.

— Съжалявам, Мери. Не трябваше да ти казвам.

— Не мога да повярвам.

— Съжалявам.

— Веднага след.

Исках да го обсъдим. Да кажа: „Да, страхотно съвпадение.“ Историята започваше да намирисва. Дори аз го усещах, а поначало съм бавен.

На входната врата се позвъни. За момент Мери затвори очи, после се изправи.

Беше пасторът им. Потънал в собствените си загадки, се извиних и си тръгнах, макар да усещах, че Мери иска да остана.

— Обади ми се — ми каза. — Съобщи ми кога ще е погребението на Ем.

Не ми хрумна да й кажа да се пази.

Обадих се на Роб Бърнс — Робърт Мейхю Бърнс — и го помолих да се срещнем. Беше учтив, макар и озадачен от нетърпението ми. Бил зает до 6. Обикалях из града, колкото да убия времето. Не исках да се прибирам. Дори и за да се преоблека. Не бях готов да се срещна с Тиш.

От залива Чесапийк заваля. Лято във Вашингтон. Вали, после водата се връща обратно във вид на пара. Трябваше да пусна чистачките на максимална скорост. Накрая спрях в един от панорамните парцели по реката откъм страната на Вирджиния. Дори в това време хората продължаваха да бягат около Пентагона. Оставих прозорците да се замъглят.

Роб Бърнс е издънка на едно от тези сякаш пуснали корени във Вашингтон семейства, които никога не се кандидатират за държавни постове. Те следват право или може би политика и влизат в правителствата като „съветници“. За сто години от семейството му бяха излезли четири министри. Независимо че беше няколко години по-млад от мен, Роб вече беше изкарал две години като заместник-секретар по отбраната преди смяната на правителството. Излизах със сестра му — по-точно тя излизаше с мен — за няколко месеца. Докато разбрах, че съм само отметка в дневника й, спеше с войник по същата причина, по която други спят с негри или азиатци — да види как е. Ходеше на лов в западните части на Лудон и Фокуе и нито за минута нито в социално, нито в интелектуално отношение не ме прие като равен. Може да беше права и по двата показателя, но не и да ме накара това да ми харесва. С брат й обаче се разбирахме добре. Сега той си мируваше в просторен кабинет на 18-а улица и изчакваше електоратът да се обърне отново.

На връщане към града карах срещу тайфата, разбесняла се в посока към предградията. Униформата ми беше подгизнала от пот. Дори климатикът не успяваше да се справи с жегата.

Пуснах радиото. Доларът се покачваше. Акциите на самолета падаха. Първата дама беше на прага на съдебно обвинение. Краен либерал критикуваше последното изявление на секретаря по отбраната с въпроса дали парите, които хвърляме за оръжия, няма да са по-полезни за обучение и преквалификация. Имаше ужасен глас, но това, което казваше, беше разумно.

Започвах да се чувствам като предател на себеподобните си.

Влязох в 14-а и свих наляво. През дъжда бягаха секретарки. Скитниците се мотаеха, слепи за останалата част от света. Костюмирани мъже се пазеха от дъжда с куфарчетата си или се мъчеха да отворят чадърите си. Едно такси се беше развалило насред „Кънектикът“.

Девет долара за паркинг. Трябваше да бягам през пороя, в армията все още важеше забраната на чадърите, правило, което нямаше да нарушим преди пехотинците. Докато стигна фоайето на сградата на Роб, униформата вече прилепваше към тялото ми като един от онези старомодни бански костюми.

Пред асансьора на етажа на Роб чакаше аташето по отбраната към френското посолство. Не показа да ме е познал, въпреки че се бяхме срещали на няколко от безбройните градски приеми. Може да се дължеше на това, че приличах на мокър плъх. Или на нещо друго. Просто се разминахме.

Момичето на рецепцията вече си тръгваше, но ме пусна вътре. Личната секретарка на Роб остави документите, които четеше, и се престори, че съм някой, когото си струва да познаваш. Роб ми махна да вляза. Говореше по телефона иззад бюро, отрупано със снимки на всички, които бяха играли някаква роля в историята на последните петнайсет години. Посочи ми един стол.