Ралф Питърс - Изменникът

Ръката й помръдна, повдигна се, после пак се върна на мястото си. Клаксоните изреваваха всеки път, когато някоя кола не реагираше веднага на смяната на светлините.

— Ти ме излъга.

— Не съм те лъгала.

— Мълчанието е един вид лъжа.

Тя се разплака.

— Не исках да те загубя. Беше ме страх. Не разбираш ли?

Беше мой ред да запазя мълчание.

— Никога ли не ти се е случвало… никога ли не си се влюбвал в погрешния човек? Никога ли не си грешил? Нито веднъж?

Смачкан отстрани додж ме изпревари и трябваше да натисна спирачките.

— Може би и аз съм грешил — казах й.

Когато стигнах в службата, заварих момчетата събрани около телевизора в залата за конференции.

— Как може това копеле да каже подобно нещо? — Скоти току-що се беше върнал от Босна, където мина беше отнесла две от момчетата му само защото армията не можеше да си позволи да закупи свестни минни детектори.

Секретарят по отбраната отговаряше на въпросите на Комисията по въоръжените сили към Сената. Като се изключи изблика на Скоти, в стаята цареше мъртва тишина.

— … експертите не изпитват никакво съмнение, сенаторе. Нашата армия се нуждае от този самолет. И като поддържаме предложеното за покупката количество, ще намалим стойността на отделните машини. Наистина ще струва скъпо, но службите са готови да поемат тази стойност. Сумата въобще не е толкова голяма, ако я поставим срещу живота на американските войници, които бойният бомбардировач на следващото поколение ще спаси.

Полковник Мори — шефът, полковник от главата до петите, със сребърни орли и прическа, стил канадска ливада — изключи телевизора.

— Добре. Хайде на работа. Да се опитаме да удържим още малко, докато самолетът чудо ни дойде на помощ.

Беше сърцераздирателно да чуеш как секретарят по отбраната изрича такава лъжа. Всеки един от нас знаеше, че този самолет не ни трябва и че покупката му ще разбие бюджета по отбраната. Ако ги хванеш насаме, дори и пилотите от въздушните сили и морската пехота щяха да го признаят. Но това не им пречеше да го искат, бяха попаднали в плен на магията на техниката. Невидим за радарите, с междуконтинентален обхват, максимално количество боен товар, предпазни щитове като излезли от „Междузвездни войни“. Морската пехота никога вече нямаше да е същата. Генералите и адмиралите се държаха като мъже на средна възраст, които купуват поршета, когато в действителност им трябват семейни микробуси.

Последвах полковник Мори в офиса му и му предадох набързо най-важното от последните двайсет и четири часа. Той беше от тия хора, които са можели да ходят с добре ушити костюми и да си имат уютен офис. Вместо това носеше униформа от полиестер и работеше на омазано бюро в кибритена кутийка без прозорци.

Той се облегна назад и попита:

— Колко време ти трябва?

— Сър, бих искал да си взема отпуска до края на тази седмица. Да отида на погребението на приятеля си. Да се обадя на Мери Фарнсуърт и да разбера дали не мога да й бъда полезен с нещо. Да обмисля някои неща.

— Какъв ти е графикът за тази седмица?

— Нищо особено важно. Ник може да покрие приема на аташето вместо мен. Щях да хващам автобуса за надолу в петък, но то си беше просто за морална подкрепа.

— Изпрати ми молбата си за отпуска по електронната поща. — Скръсти ръце зад тила си. — Изглежда, напоследък не ти върви, а, Джон? Пази се, чуваш ли?

— Да, сър.

— Как беше погребението на Фарнсуърт? Задържаха ме отгоре.

Свих рамене.

— Шефът дойде, но не и секретарят. Стандартната смес от скръб и крокодилски сълзи. По-малко, отколкото заслужаваше.

— Фарнсуърт ще ни липсва — каза Мори. Изречени от него, тези четири думи казваха повече от некролог на цяла страница в „Поуст“. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — казах на Мери Фарнсуърт. — Каквото и да е то. Моля те.

Тя ме погледна нежно. Сякаш аз бях този, който имаше нужда от грижи. Мери принадлежеше към това, което южняците наричат „Другата аристокрация“, и притежаваше грация, която би засрамила и кралица. Беше единственият човек, който независимо от госта си поднасяше кафето в сребърен кафеник.

— Оценявам загрижеността ти, Джон. Но няма нещо, за което да се сещам.

Тук всеки друг би избухнал в сълзи. Но не и Мери. Тя стоеше изправена и изрече думите със същото спокойствие, с което преди малко беше поела с щипките бучката захар. Със спокойствието, което така контрастираше на фурията, за когото се беше омъжила.