Ралф Питърс: Изменникът

— Не я оставяй просто така. Влез с нея, увери се, че е по-добре. Тя наистина е изплашена.

— Ще държа нежната й ръчица — каза Тиш.

През цялата си кариера са ме тренирали да се вслушвам в инстинктите си. Сега, когато наистина имах нужда от тях, не им обърнах внимание. Казах само:

— Обади ми се, ако има нещо.

Тиш ме погледна със съжаление.

— Джон, кълна се. Ти наистина имаш нужда от някой, който да те пази от големия, лош свят.

Кори Невърс прие смяната на шофьорите, без да я коментира, но усетих, че не й се понрави особено. Беше използвала времето, през което ние с Тиш се карахме, да се преобрази обратно в жена, която излиза от асансьор на К стрийт и гледа като през стъкло всеки мъж, който не печели по неколкостотин хиляди долара годишно.

На излизане сграбчи ръката ми. Очите й, само допреди час индигови, бяха избледнели до предишното леденосиньо.

— Благодаря. Наистина ми помогнахте. Ем беше прав.

Задържа ръката ми колкото наистина да вбеси Тиш.

Когато най-после се върнах в леглото, имах по-малко от час, преди да вляза под душа и да навлека униформата. Тръшнах се по корем и заспах дълбоко.

В първия момент помислих, че звъни будилникът. Но се оказа телефонът. Докато го разбера, вече бях съборил часовника на пода и замалко не закачих и нощната лампа.

— Ало?

Беше Тиш. Тонът й ме събуди окончателно. Едва тогава чух писъците.

— Джон — каза Тиш. — Трябва да дойдеш. Веднага.

— Откъде се обаждаш? Случило ли се е нещо?

Тиш вече крещеше, но не в слушалката:

— Какъв ти е адресът, по дяволите? Кажи ми проклетия адрес!

— Спокойно, Тиш. Имам адреса на Ем. Успокой се. Какво става там?

Тиш понижи гласа си, но все така усещах страха в него. Истински страх.

— Просто побързай, Джон. Трябва да дойдеш.

— Какво става? Извика ли полицията? Какво.

— Не мога да извикам полицията — каза Тиш, но тогава не обърнах внимание на думите й. — Трябва да дойдеш.

— Тиш, колата ми е в теб.

— Вземи такси. Направи нещо. Моля те.

— Приятел — каза ми детективът. — Направо си играеш с търпението ми.

Беше се представил като детектив лейтенант Дики. За части от секундата името му почти ме накара да изпитам симпатия към него.

Той потърка брадичка с опакото на ръката си.

— Мога да повярвам, че русата се е втурнала при тебе за професионален съвет, след като гаджето й е хвърлило петалата. Хората правят глупости, когато са изплашени. Мога да разбера и това, че съседът отдолу чува повече, отколкото му трябва и се намърдва в цялата история, за да я приключи като доброволец кръводарител. — Огледа се из спалнята, в която ме беше отвел за разпит. Беше в ужасно състояние, както и останалите стаи в апартамента на Ем. Някой беше разкъртил стените и избил тежкия паркет по пода. Който и да е, здравата се беше потрудил. — Мога дори да разбера защо гаджето ти докарва русата дотук — продължи детективът. — Това го разбирам. — Примъкна стола си до моя. — Това, което още не мога да разбера, е, защо тя се обажда първо на теб, а не на полицията. — Лицето му придоби всезнаещ вид. — В този град, господинчо, ако има проблем, викаш ченгетата. Не армията. Така, че какво ще кажеш да ме пуснеш за малко във века на информацията и да ми светнеш къде се връзваш ти във всичко това?

Можех да му кажа, стига да знаех. Имах чувството, че всичко около мен се сгромолясва. А що се отнася до викането на ченгетата, детективът не беше много наясно с действителността. Местните ги беше страх от полицията също толкова, колкото и от престъпниците.

— Казах ви всичко, за което се сещам — отговорих. — Самият вие казахте, че при стрес хората невинаги взимат правилните решения. Тиш сигурно е мислела, че аз ще знам какво да направя.

Детективът ме погледна така, сякаш ме беше спипал с пистолет в ръка, а аз се опитвах да му докажа, че пистолетът всъщност е букет рози.

— Приятел, гаджето ти няма вид точно на безпомощна.

Около нас лежеше това, което до вчера е било светът на Ем. Натрошени антики, накълцани възглавници. Чекмеджета, изпразнени на пода. Не виждах нищо, което можеше да е на Кори. Явно не бяха живели дълго заедно.

Поредният редови полицай почука проформа и влетя в стаята. Носеше някакви документи. Дики го погледна и онзи му се ухили.

— Интересни новини, лейтенант. Проверих досието на червенокосата.

Тиш не ми беше споменавала да има досие в полицията.

Детективът пое документите и демонстративно се престори, че ги чете. Цъкна с език, поклати глава и се усмихна по начин, от който ми се прииска да го изритам от стола му. Исках да разбера какво пише за Тиш и той го знаеше.