Ралф Питърс - Изменникът

Отпих от кафето си и се огледах почти очаквайки да открия някаква промяна. Но всичко си беше така, както го помнех. Антики от семейството на Мери, толкова потъмнели от времето, че дървената им повърхност изглеждаше почти черна. И репродукцията на Фарнсуърт — „Ловците на бизони“ — над камината, безвредна безвкусица, която Мери търпеше. Фарнсуърт беше роден през 1947 в барака на по-малко от двайсет мили от огромната къща, която семейството на Мери построило по време на Реконструкцията 6 6 Периодът след Гражданската война (прибл. 1865–1876). — Б.пр. , когато корупцията замалко прескочи расовите граници. Бащата на Фарнсуърт орял с муле, майката на Мери яздела арабски коне. Приживе Фарнсуърт беше огромен мъж и навремето беше играл защитник в отбора на Уест Пойнт 7 7 Американската военна академия. — Б.пр. . Мери изглеждаше измамно крехка. Бяха живели щастливо. Като се изключи фактът, че нямаха деца, само по-младите офицери, чиито кариери Фарнсуърт беше наглеждал.

Мери се засмя:

— Джон, винаги си бил толкова прозрачен, дори за Мики. Той знаеше какво мислиш за картината му — че е ужасна. Според мен беше решил, че двамата с теб сме се съюзили. — Преди да успея да отговоря, тя продължи: — Как е Тиш?

Казано от Мери, това си беше маслинено клонче с размерите на вековен дъб.

— Добре е.

— Не бях справедлива спрямо нея. Държах се низко и жестоко. — Очите й ме убедиха, че кафявото е цветът на милосърдието. — Предполагам, че двамата с Мики обитавахме един вид рай за глупци, цял живот заобиколени от военни. Като че ли бяхме изгубили връзката с реалността. — Тя въздъхна. — Изглежда, младите днес имат съвсем различен подход към живота. — Добрата, безупречна Мери. — Мислиш ли, че Тиш някога ще ми прости?

— Тя наистина се старае.

— Не се извинявай. Дори не се опитах да я опозная. А тя е твоето момиче. Момичето на нашия Джон.

— Тя е различна. Само дето. — Истината беше, че точно в момента не ми се говореше за Тиш.

— О, Джон! — Сега тя почти се разплака. — Работата е там, че… Мики и аз… ние се опитвахме да планираме и твоя живот. Мислех си, че знам за какво момиче трябва да се ожениш. По същия начин, по който Мики планираше кариерата ти. Исках да имаш идеалната съпруга. И се самоназначих за арбитър на съвършенството. — Докосна очи с пръста си с цвят на капучино. — Правехме го за твое добро, Джон.

— Още не съм тръгнал да се женя.

Мери се овладя и леко поправи стойката си, след което с привичното си чувство за такт промени темата:

— Сигурно си десетият посетител днес. Дори ме е страх да си помисля какво ще стане довечера. Но си единственият, за когото мисля, че наистина е искал да дойде. Благодаря ти за това, Джон.

На устата ми беше да й кажа, че Мики ми е бил като втори баща. Вместо това попитах:

— Реши ли вече какво ще правиш? Или още е много рано?

Мери извърна глава. Все още беше красива жена и можех да си представя впечатлението, което е направила на младия лейтенант, върнал се вкъщи за първата си отпуска. Кратка почивка в Батон Руж на път за Виетнам.

— Не знам. Толкова беше внезапно, толкова. — Тя отново си наложи да остане спокойна. — Още кафе, Джон? Мисля си, че може и да ми хареса отново да преподавам. В града. Мики би го одобрил.

— Мери, трябва да те питам нещо. Обаждал ли ви се е Ем Карол? Наскоро имам предвид.

Можех да чета по лицето й.

— О, да. Все по-често. Толкова бях щастлива, че двамата с Мики са надживели старите дрязги.

— Бяха се сдобрили?

— Първи приятели. И да ти кажа под секрет, бяха намислили нещо. Стояха в кабинета на Мики с часове. Всичко започна миналата зима. Не бяхме виждали Емерсън от векове. — Разпознах едно от социалните й мероприятия. — Накарах Мики да го покани на някоя от вечерите ни. Когато и ти щеше да си тук. Заради доброто старо време. Но Мики отказа. Нещо като тяхна си момчешка тайна. Затворен клуб. Понякога наистина се чудех защо не са включили и теб. Преди бяхте толкова близки.

— Мери, имаш ли някаква представа с какво се бяха забъркали? Може да се окаже важно.

По лицето й си личеше, че не знае.

— Като че ли беше някакъв проект, над който работеха заедно. Но Мики не ми каза нищо повече. Рядко говорехме за работата му.

— Знаеш ли кой от двамата пръв се е свързал с другия?

Мери се замисли за момент.

— Наистина не мога да ти кажа. Не и със сигурност. Имам чувството, че беше Ем. Май той се обади на Мики. Но не съм сигурна.

— Ем… изглеждаше ли ти Ем щастлив?

— Ем никога не ми е изглеждал щастлив. Не е от този тип хора.