Ралф Питърс: Изменникът

С Ем отишли да вечерят в „Леспиназ“. Ресторантът, само за важни клечки, беше почти на 16-а улица, в охраняемата зона около Белия дом. На връщане към колата на Ем от един вход излезли двама мъже. Били въоръжени и поискали пари. Стреляли в Ем няколко пъти и избягали, без да вземат нищо, като оставили пищящата Кори на тротоара. Следва поредният триумф на гвардията на кмета — ченгетата я отвели в управлението и й крещели в продължение на часове, колкото да се застраховат, в случай че тя е убийцата.

Беше толкова наплашена, че ме помоли да се качи горе, докато се облека. Разтреперваше се като клонка при всяко по-рязко движение от моя страна. Заведох я в кухнята и й направих чай, който дори не опита.

Искаше ми се предната вечер да се бях държал малко по-добре с Ем.

Кори избягваше погледа ми. Беше толкова напрегната, че можеше да експлодира всеки момент.

— Не мога да го повярвам — повтаряше отново и отново. — Все още не мога да го повярвам. Трябваше да…

— Нищо не си можела да направиш. Слушай, отговори ми само на един въпрос, става ли. Защо дойде при мен?

— Какво?

— Откъде знаеш къде живея?

Тя заразбърква чая, от който не беше отпила. Стискаше лъжицата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й се зачервиха.

— Кой те изпрати при мен, Кори?

На лицето й се изписа изненада.

— Ем ти имаше доверие. Говореше за теб. Често. Все по-често напоследък. Каза ми… каза ми, че мога да разчитам на теб. Ако възникнат проблеми. — Лицевите й мускули предсказваха неприятности. — Мислех, че е полудял. — Сълзи. Като че ли първите досега. — Имам предвид, сякаш предчувстваше какво ще се случи с него. — Влажните й очи ме потърсиха. — Дали е било така?

Един лош ден се преливаше в друг. Бях се държал зле с Ем и не се чувствах особено горд от това. А и не харесвах Кори Невърс особено. Може и да беше ревност. Дори в това състояние у нея имаше нещо класическо, което Тиш никога нямаше да притежава. След Тиш можеше да се обърнеш, Кори Невърс променяше целия ти живот.

— Страх ме е да се прибера вкъщи. Знам, че е глупаво. Но имам чувството, че те ще ме чакат там. Че знаят къде живея. Аз съм единственият свидетел.

Обикновените улични мародери не работят така. Питах я тъпо:

— Носеха ли маски или нещо подобно? Успя ли да ги разгледаш добре? — Думите ми не достигнаха до съзнанието й.

Бях готов да повторя въпроса си, когато чух познати стъпки по алеята.

Тиш си отключи вратата и влезе директно в кухнята. Навсякъде светеше и сигурно си беше помислила, че съм останал да я чакам. Трябва да й се признае, че веднага забеляза Кори.

— И коя, по дяволите, е тая?

— Аз ще я откарам до тях — каза Тиш. — Ти трябва да поспиш.

Бях се качил да взема шофьорската си книжка. Тиш ме последва в настроение стил „хеви метал“.

— Тиш, тя е изплашена. Сигурно ще се чувства в по-голяма безопасност, ако я откарам аз.

Тиш завъртя бясно очи, но накрая отново ги установи върху мен.

— Изплашена? Гарантирам ти, че не е била изплашена от деня, в който се е родила. Господи, понякога си толкова сляп.

Усмихнах се.

— Говори по-тихо, може ли?

Тиш се наведе над леглото.

— Знам какво иска тя.

— По дяволите, Тиш. Току-що са застреляли гаджето й. Гледала го е как умира. Позволено й е да не е на себе си.

Тиш рязко постави юмруци на хълбоците си.

— Така ли? Ами тогава защо първото, което прави, е да вземе такси до дома на някого, когото току-що е срещнала? Доста добре се справя, може да й се признае.

— Тя ми обясни.

— Естествено.

— Ако искаш да дойдеш и ти.

— Защо да не може да я закарам аз? Какво ще му е толкова лошото? — Тиш поклати глава. — За бога, Джон. Може и да си обиколил света, но понякога нищо не разбираш.

— Трябва да тръгвам.

Тиш смени подхода.

— Чакай. Моля те. Е, добре. Ревнувам. Кой не би го направил? — Келтски очи, програмирани да страдат. — Искам да кажа… Нямам търпение да се прибера. Мисля си го цяла вечер. Прибирам се. И ето те теб, уютно настанил се с госпожица „Риц-Карлтън“.

— Тиш, въобще не се интересувам.

— Джон, ти не знаеш от какво се интересуваш. Тогава, първата нощ… не мислеше, че се интересуваш и от мен.

— Тиш, почти 4 сутринта е.

Тя скръсти ръце.

— Там е работата. Ако си легнеш веднага, ще можеш да поспиш малко повече от час. А ти гарантирам, че тя и гаджето й са си свили гнездо далече на североизток. На бас за пет долара, че къщата им е с изглед към реката. Няма начин да се върнеш навреме.

Истината беше, че умирах за сън. Не разбирах напълно какво става. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. А и Тиш беше улучила в десетката: Ем живееше далеч на североизток. Дълъг път с кола, дори и в ненатоварените часове.